време-е-за-приказка-evolife.bg

ВРЕМЕ Е ЗА ПРИКАЗКА

Така ли?

Всеки от нас е бил, може би и в този миг е, малкото дете с разтуптяно от очакване сърчице и ококорени от любопитство очички. Очакваме да се понесем във вълшебния приказен свят, в който винаги има добро и зло. Любимият герой говори благо, а лошият има дрезгав неприятен глас. И след страданието неминуемо следва заслужена щастлива развръзка.

Някои обвиняват приказките за провалите в живота си. Правят го яростно, осъждат ги за неуспешните си избори, за самотата си. Очакват добрата фея да се появи от нищото и да преобрази живота им до неузнаваемост, да ги събуди целувката на истинската любов.Но тези вълшебства имат своята цена- дали това е доброто сърце на Снежанка , трудолюбието на Пепеляшка, или жертвоготовността на Бел?

Лично аз недоумявам как едно вретено може да убоде и приспи красавицата, но са неведоми пътищата, които водят до дълбокия сън на самосъжалението, социалната изолация, отчуждението. Доказва го съвремието, в което движението на компютърната мишка съвсем неусетно приспива масовия потребител в онлайн- пространството.

А приказките искат от нас да ги облечем в плът и да им дарим дъх.

Силните да сторят това получават като награда щастлива развръзка след терзанията.

Също както в “ Грозното патенце“…

-Какво пък толкова? Смотаното пате станало голяма съскаща патка.

Пардон- лебед…

Отново тези…ще ги нарека…закачливци! Знаех си, че така ще реагират.

Винаги се намира някой, който ще нарече бялото черно, ще омаловажи постиженията ни, ще пробва да подрони достойнство ни, ще ни обърне гръб, ще ни предаде, ще ни нападне точно, когато се чувстваме най- слаби…

Добрата новина е, че грозното в човешките взаимоотношения ни дава право на избор: да се заразим от него или да открием градивното в критиката. Колкото и да ни боли, да осъзнаем, че е било важно да се случи. Точно в този момент.

Колкото по-рано настъпи- толкова по-рано може да настъпи и деня, в който си казваме:

Аз преодолях това!

Житейската битка продължава…Не, не това е точния израз…Нека звучи по- интересно!…

Може би- пътешествието през живота ни продължава. През малкото, грозното, ниското, бодливото, мочурливото…Да, през онези блата, с „плаващите“ пясъци. Коленете ни са ожулени, ръцете- надраскани до кръв, сърцето- не веднъж наранено, но духът не се отказва. Духът на пътешественика, бил той на някакво си смотано в началото пате…

Или, може би, точно защото в началото, в представите на другите сме били смотаното грозно пате…

И, почти както в приказката- след много битки, за които в началото не сме готови, и след дълго лутане, настъпва денят, в който осъзнаваме, че никой не може да ни нападне, освен ако ние не го допуснем.

Гордите и величествени лебеди в езерото не съществуват само в авторовото въображение. Те също някога са били различни, неприсъщи за обществото патета. Познаваме ги отдалеч- по хармонията, която струи около тях, по пламъка в очите, по способността да приемат нещата в тяхната естествена същност, по добронамереността…

И когато обстоятелствата ни срещат , когато ни стиснат ръката…усещаме нещо различно. Невидимата красота излъчва особена светлина и мъдрост. Започваме по- малко да чувам жабите и гаргите.Понякога не е необходимо да се оглеждаме в езерото, за да разберем, че блясъкът в очите, усмивката, душевните ни трепети вече не са патешки…Че сме пораснали.

Дотолкова, че всеки един от нас е изпълнен с прекрасното вдъхновение на автора, вдъхнал живот на любимата приказка.

Своята!…

Скъпи деца, време е за приказка, нали?

Автор: Иглика Нинова

UA-62083828-1

Pin It on Pinterest

Share This