edna-bulgarska-roza-evolife.bg

Самолетът ми излита след 2 часа.Рано сутринта е, но летището е пълно с хора- устремени нанякъде, със своите радости и болки, по- големи или по- малки отговорности, мечти и надежди.

Усмихвам се.Мой ред е на гишето за регистрация на пътниците и багажа. Гордо и уверено подавам новия си документ за самоличност. Тъмносиният паспорт осигурява по- голяма защита, но и ми делегира изключително сериозната отговорност на българската дипломация.

Не мога да не се вълнувам от гласуваното доверие на най- високо ниво.

България, прекрасната страна, в която съм родена и израстнала.С вдъхновяващата природа. С добрите и можещи хора. С родителите, благодарение на които се научих какво е щастието и отговорността да имаш семейство. Приятелите, способни да са до мен не само в трудни моменти, но и да се зарадват на моите радости и постиженията. Синовете ми- малкият не е тук, днес смяната му започва по- рано, но големият ме изпрати до ескалатора…

Бавно се издигам нагоре…

Има нещо величествено в цялата организация по изпращане на пасажерите В този момент мога да си дам ясна сметка, че всеки голям полет се предшества от по- малки, понякога невидими за околния свят, лични извисявания.

Тежки са юмруците на злобата и завистта, но повече тежи запазеното човешко достойнство.

Наближавам зоната за проверка на сигурността. Вещите в личния ми багаж са добре подбрани. За комуникация, за освежаване на външния вид, за забавление, за релаксация, за по- сурови климатични условия, за лечение, за покриване на първоначалните битови необходимости…Мисля, че всичко това е важно и дамската ми чантата е голяма.

А всъщност, най- важното и сигурно нещо е, че знам коя съм и накъде, и защо съм тръгнала…

Вече съм в залата за изчакване преди излитане на самолета.

Настанявам се на пейката твърде дълго време…Да, точно така- опитвам се да скрия от самата себе си силната емоция…

Зад гърба ми остава така скъпото родно…

Мъжът до мен упорито се старае да ме заговори. Много съм внимателна. Не веднъж се е случвало, естествената ми общителност да създава недоразумения с мъже, които не ме познават. Освен това, точно сега не ми се говори…

Затова мислено се пренесох в градината си и с известно умиление си спомних за последното нещо, което направих. Подрязах розовите храсти. Една роза тъкмо беше започнала да разцъфва. Можех да я откъсна и да я взема със себе си.

Както се пее в песента.

Първо щеше да бъде свежа и ароматна. После ще остане само ароматът, а накрая и той ще изчезне. Но ще се запази споменът, грижливо притиснат между страниците на някоя от книгите, които нося със себе си. И , когато някой ден отново отворя книгата, споменът ще се превърне в носталгия…

Защото розата е истински красива само там, където е истинското ù място– сред розовия храст. В очакване на есента…

Позволих си само да я погаля. Отминах, но после пак се обърнах към нея.Дали защото се извисяваше красиво и величествено над оформените храсти в градината, която толкова много обичам?…В земята, с която толкова силно съм свързана…

Или защото символизираше любовта ми към всички хора и събития, благодарение на които преминах през куп житейски изпитания, стъпвам смело и сбъдвам свои много смели мечти?

Някъде зад мен чух гласа на баща ми: „Когато разцъфти, ще я снимам и ще ти изпратя снимката!

Обърнах се с благодарност към него…

И вдъхновена, още в същата секунда, да напиша този текст…

Време е да се качвам в самолета. Съпругът ми чака с нетърпение утре да се събудя до него.Но не само нощта знае защо е здрава връзката ни…Самият той признава, че без моето разбиране и подкрепа не би стигнал толкова далеч в професионалното си и личностно израстване.

А аз съм само една обикновена жена, която носи родината в сърцето си.

И една роза.

Нищо сложно или специално, нали?

Последно повикване за пасажерите…

Крехките ми длани са леко влажни- като пред голям полет…

Притискам ги към гърдите си и тихичко прошепвам:

-Довиждане, България!

Автор: Иглика Нинова

Моята история е началото на следващия етап по пътя на собственото ми израстване.

 Не съм известна личност, но съм благословена с интересен живот. Открих, че писането ме освобождава от натрупаните емоции и ме усмихва повече.Досега имам няколко публикации в Една.бг. Мненията на приятели и читатели варират от „Пълни глупости!“ до „Браво!“. Най- вероятно, обаче, истината е някъде по средата. Не бих имала нищо напротив да я открия с ваша помощ.

Pin It on Pinterest

Share This