nqma-da-izgubim-vazmojnostta-da-obichame-drugite-a

Вярвам, че докато човек не открие своя най-положителен и здравословен егоизъм, той не може да прояви най-доброто от себе си. Докато не осъзнае, че той е центърът на своето съществуване, ще продължава да блуждае около външни неща и животът му ще е лишен от фокус. 

Подобен егоизъм не изключва необходимостта или желанието да споделяме, а точно обратното – акцентира върху това желание и го подлага на нова преценка. В личния ни свят съществуват измерения, на които можем да се наслаждаваме само когато ги споделим с някого. Ти и аз можем да разговаряме, да постигаме съгласие, да спорим, можем да изградим пространства в общия си свят и да им се наслаждаваме в споделената си компания. И все пак, ако някой ден решиш да си тръгнеш, ще отнесеш своя свят със себе си, а аз – за добро или за лошо – ще остана с моя.

Откажа ли се да бъда центърът на моя свят, нещо или някой ще заеме това място. Ако под претекста на Любовта ми към теб или значението ти в моя живот реша да кръжа около теб, ставам зависим от всичко, което казваш и правиш, живея както ми разрешиш, завися от това, което ми даваш, усвоявам уроците, на които ме учиш, виждам само каквото ми покажеш и пренебрегвам – все едно не съществува – онова, което криеш от мен…

Същото или почти същото се случва с мен, когато осъзная, че за другия аз съм център на неговия свят. Измъчвам се, изморявам се, загнивам, започвам да се задушавам и искам да избягам далеч…

Моята представа за положителна и здравословна връзка е тази, при която двама центрирани в себе си индивиди споделят пътя си, без да се отказват да бъдат тези, които са.

 Ако не съм намерил собствения си фокус, все едно не съществувам.
Ако не зная кой съм, ако не съм отговорил на този първи въпрос, как мога да отговоря на следващите? Как мога да те срещна по пътя си?

Все пак подобна идея за Любовта е трудна за възприемане, най-вече защото противоречи на всичко, което са ни учили. Обществото разполага с много начини – някои скрити, други явни – да ни дресира така, че да даваме предимство на ближния. Така например научаваме, че когато сме заедно с някого, всяко нещо (всяко!), което е важно за другия, трябва да бъде важно и за нас.

Ще проумеем тази идея за срещата между двама души само ако имаме смелостта да сме главните герои на живота си. Защото, ако отстъпим това място другиму, няма да има филм.

Ти може да си много важен в живота ми. Тъй като те обичам толкова силно, съм готов да отстъпя мъничко, защото – освен себе си – обичам и теб, но не искам да ме принуждаваш да избирам между двамата.

С цялото си сърце залагам на нас!

Но ако ме принудиш да избирам между теб и мен, ще избера… себе си!

Противно на всичко, на което са ни учили, човек може да бъде егоист и да има силно желание да споделя. Винаги казвам, че изпитвам такова удоволствие да доставям радост на любимите си хора, че егоизмът не ми позволява да се лиша от него… Наричам го „солидарен егоизъм“.

Не искам да се лиша от възможността да зарадвам приятел, да му помогна или да предизвикам усмивка върху лицето му. Но не го правя за него, а за себе си.

Това е много различно.

Ако го правех за теб, това би означавало, че обръщам гръб на самозависимостта. Поведението ми би се определяло не от мен, а от твоите потребности, свързани с мен. И тогава… може би… малко по малко… без да осъзнавам, изпадам в зависимост. Тази зависимост настъпва, когато престана да правя нещо, защото смятам, че не го одобряваш; или пък правя друго със съзнанието, че го очакваш от мен. Ако съм изпаднал в зависимост заради желанието си да ти доставя удоволствие, ще има все повече неща, които няма да си позволявам. А такава Любов едва ли би донесла нещо хубаво на когото и да било.  

Любовта към другите се поражда и подхранва. Нещо повече – започва от Любовта към самите нас, защото тя има много общо с възможността да се оглеждаме в другия. Колкото повече се радвам на собствения си живот, колкото по-голямо удоволствие мога да изпитвам, толкова по-развита е способността ми да обичам себе си, а заедно с нея – способността ми да обичам другите.

Когато става дума за Любов, никой никога не остава празен заради това, че обича. Лъжа е, че ако даваме твърде много, можем да останем без нищо. Лъжа е, че за да раздаваме Любов, трябва да я имаме в излишък.

Няма да изгубим възможността да обичаме другите, ако обичаме себе си.

Истината е, че можем да раздаваме безкрайно от това, което притежаваме, и ведрото винаги ще остава пълно, защото така работи сърцето ни, така работи духът ни, така работи същността на всеки от нас.“

Здравословния егоизъм и Любовта към себе си – „Трите въпроса“ от Хорхе Букай

Pin It on Pinterest

Share This