shtipka-shtastie-evolife-bg

В забързаното ежедневие често забравяме какво е щастие. В трудни моменти смятаме, че животът ни е особено тежък и труден. Днес споделяме една тъжна история с щастлив край. Тя ще ви накара да се замислите върху много неща от живота.

Каква ще станеш, като пораснеш голяма?
– Готвач! – отговорих аз, седнала на земята, докато забърквах вкусни манджи от листа и кал.
Майка ми се усмихна мило и ме погали по главата. По-късно разбрах какво всъщност ми готвеше съдбата.
* * *
Бях щастливо дете и в семейството ми всичко беше наред. Обичах родителите си, особено майка ми – тя беше добра домакиня и ме подкрепяше във всичко. Обичах баща си също, но той работеше много и не го виждах често. Но все пак се разбирахме чудесно и нямахме семейни проблеми.
Един съботен следобед с майка ми решихме да го изненадаме със специална вечеря. Режехме домати на кубчета, моркови на ивички, белехме картофи, слагахме по щипка от подходящите подправки. На масата дори извадихме хубавия сервиз – онзи за гости – белия с червените макове, и сменихме покривката с нова, което се случваше, когато имахме повод или празник.

– Готово е! – казах аз, гребвайки от тенджерата.
– Браво, моето момиче! От мен да знаеш – вкусното ястие е онова, което е направено с любов. – каза майка ми и ме прегърна силно. И до ден-днешен споменът за тази прегръдка ме натъжава.
Ето че дойде най-очакваният момент – прибирането на баща ми. Двете се втурнахме към вратата. Майка ми се хвърли на врата му да го прегръща, а аз го задърпах за ръкава към кухнята. Но щастието ни бе бързо помрачено от безизразното му лице. Той остави куфара, изръмжа изпод нос: „Не съм гладен“ и така тресна вратата, че сърцето ми подскочи, а после майка ми отвори плахо вратата и влезе при него.

Аз седях на масата и чаках. Опитвах се да разбера какво не беше наред. Може би не му е харесала подредбата или яденето не му се е сторило вкусно?
Храната изстина, сокът в чашите се утаи на дъното. Бяха минали часове, докато най-накрая майка ми излезе от стаята. Беше плакала дълго време – познах по зачервените ѝ очи. Издърпа една салфетка изпод приборите и те звъннаха тревожно.
Избърса сълзите си и ме прегърна. През рамото ѝ видях как баща ми си тръгва с куфар в ръка, но доста по-голям от този, който обикновено носеше на работа. Тогава не разбирах какво става, но въпреки това помня, че нещо в мен силно се сви, необяснимо, но много силно.
По-късно се разбра, че баща ми всъщност не работил толкова много. Имал любовница и прекарвал повечето време с нея, докато един ден не решил да поиска развод и да си отиде от живота ни завинаги.
Това съкруши майка ми. Една вечер, когато я чух да плаче, се сгуших с нея в леглото. Знаех, че имаше нужда от прегръдка. Скоро след това тя се разболя тежко и почина. Сигурна съм, че не успя да преживее…
Не остана и спомен от щастливото момиче, което бях едно време. Останах съвсем сама. Животът ме повали на земята – долу в блудкавата кал, от която някога правех измислени манджи.
Бях принудена да започна работа в един западнал ресторант.
Миех чинии и това ме съсипваше. Не толкова физически, колкото душевно. Изхвърлях остатъците храна, сякаш изхвърлях последните си надежди да стана готвач. Не мина време и попаднах в SOS приемно семейство. В началото бях решила, че мога да избягам.
Но приемните ми родители се оказаха страхотни. Те ме обичаха, грижеха се за мен и за мечтите ми. Веднага забелязаха, че с огромен интерес наблюдавах приемната си майка, докато готви.
Един ден реших да направя торта за рождения ден на най-добрата ми приятелка. Моята SOS майка ми помагаше, но остави по-отговорната работа на мен. Тортата толкова се хареса, че за секунда се видях като главен готвач в някой супер-лъскав ресторант.
От това имах нужда – отново да повярвам в себе си, да готвя и да сбъдна мечтата си.
* * *
Години по-късно попитах едно момиче, което посещаваше готварския ми курс:
– Каква искаш да станеш, като пораснеш?
– Искам да стана готвач! Като теб! – отговори малката, докато ме гледаше в очите.
– Пожелавам ти да сбъднеш мечтата си – казах аз и я гушнах силно.
А наум си помислих: и нека винаги има кой да те прегърне.

Източник: SOS Детски селища България

Вижте още: ЖЕЛАЯ ТИ ЩАСТИЕ!

Pin It on Pinterest

Share This