starata-lubov-rajda-ne-hvashta-evolife.bg

Преди два дни хората от дневния стационар се срещнахме в едно чудесно заведение. Органиазтор на групата беше една сестра от диспансера, която водеше събиранията и в диспансера. Но Я пенсионираха и срещите станаха по-рядко.

Преди време тя ми помогна да изляза (какво помогна – направо ме измъкна !!!) от дупката, в която бях натикан от майка ми. И направи така, че успях да си върна самочувствието.

Понеже преди много време баща ми също беше там и по думите на Светла (истинското името е друго) я беше научил на фотография, тя (пък и целия стационар) имаше прекрасни спомени от онова време.

Много интересен беше начина, по който стигнах до там – чрез Интернет. Когато установихме връзка се оказа, че се познаваме, но понеже нямах нужда от помощ, а баща ми вече го нямаше, се бяхме забравили.

Междувременно Светла беше останала вдовица. В началото тя прояви интерес – какъв е синът на баща си. По-нататък отношенията прераснаха с приятелство. Колежките й завиждаха на чара и излъчването, с което предразполагаше пациентите.

Явно, че се случи поговорката „Удавник за сламка се хваща“ – влюбих се. Нищо реално не се получи, (много сме различни!!!), но когато бях в стационара, влюбването личеше по отношенията. В един момент си изяснихме позициите и на мен постепенно ми премина.

Да, ама май не! Явно нещичко беше останало. И то се обади след срещата.
Светла си беше намерила другарче и живееше с него. Аз не съм човек, който завижда на другите и дори се радвам, когато виждам, че са щастливи. А тя явно беше – видях едни снимки, на които изглеждаше много, много щастлива.

Бях решил да й подаря едно букетче за благодарност за това, което направи в стационара. И го направих. Дадох й го и й пожелах много пъти по много щастие. Изненадата беше пълна. Коментарът беше: „Много ти благодаря „Не съм очаквала това.“ И я целунах. Може би тази целувка подпали онова чувство. За мен беше важно да хареса букета. Не само тя, всички жени от групата го харесаха.

Когато хората се разотидоха, последни останахме Светла, мъжът й, аз и двама души от групата. Преди да се преместя за да бъда по-близо до групата, Светла дойде до мен и си поговорихме за миналото – твърде близко, за да бъде забравено.

– Е, нямаше как да стане в болницата – каза тя. – Нали ме разбираш. Колежките ми завиждаха.

Да, разбирах я. Усетих, че стана тъжна. Едно минало, невъзвратимо време !!!

Когато си тръгнаха двамата се хванаха за ръка. Душата ми избухна и казах на другите „Виждате ли? Много обичам така – двама възрастни хора ръка за ръка“.
Тръгнахме си. Купонът беше на обяд, а денят беше натоварен за мен.
На следващия ден се замислих и ми стана тъжно.

Май е вярна поговорката за любовта и ръждата, пък макар и любовта да е само като привързване.

Автор: Лукан Луканов

Вижте още: Любов, не остарявай

Pin It on Pinterest

Share This