v-uchilishteto-na-jivota-evolife.bg

Трупаме опитност ден, след ден …

Ден след ден, нижем огърлиците на живота си …

На разположение са ни всякакви, най – различни мъниста…

С най-своеобразна форма и размер, с всевъзможни цветове, релеф и плътност. Достъпът до тях е неограничен. Обаче за да стигнем до най-скъпоценните, намиращи се на най-труднодостъпните места, неведнъж се налага да преодолеем низ от възвишения. Може да се озовем в подножието на висока планина от полупрозрачни сферични образувания, уловили в кристалния си фокус искрящите цветове на аурата на ВСЕМИРА. Знаем, че някъде там, на върха, ще открием точно онова, съвършено, скъпоценно камъче, което ще заблести и освети цяла редица от други мъниста. Да поемем ли по трудния път? Да рискуваме ли в опит да се изкатерим? Да предизвикаме ли себе си, в името на това да покорим поредния малък връх?

В същото време навсякъде около нас големи купчини от евтини стъклени разновидности изтъкват своите прелести. Една безпределна феерия от фалшиви репродукции на скъпоценности примамващи с обезценената си стойност привлича бедните души. Един безкраен риф от лъжовни и неистински дубликати разбива лодките на алчните търсачи. Едно безмерно пространство изпълнено със съмнителни имитации безкомпромисно ни отдалечава от мечтите за нас. В стъкления панаир на суетата посягаме към зловредни илюзии, защото са на една ръка разстояние. И така, ден след ден грабим ненужно, не от нужда, а просто защото можем да го вземем.

Понякога се зариваме с евтини непотребни в вещи, хора, ситуации, емоционални състояния, само за да можем да ги метнем с горд замах в арсенала от куп други ненужни принадлежности, от които след време с удоволствие ще се оттървем. Все мислим на дребно, най вероятно, защото така са ни учили хората ,които така са били научени. Само, че живеем в ново време и заученото удобство се оказва труднопреодолимо неудобство в днешния свят.

Голяма част от нещата считани за правилни навремето, сега са пълен абсурд. И ние се лутаме в търсене на истината. Приемаме настървено удобствата те са част от рая на земята, но все пак ни е трудно да се съгласим, че не са целият рай. Онези,които упорито са решили да се сдобият с КЛЮЧЪТ, със сигурност вече са осъзнали, че смисълът на ЖИВОТА не е в това, да сме отдадени на събирането на илюзорни, евтини стъклени сфери с плаващи размери, които да нанижем на собствената си огърлица.

Под озаряващите лъчи на просветлението, най-сетне, сякаш бихме могли да прозрем защо тежат тези нанизи на вратовете ни. Тежат, защото сме посегнали към мънистата, които са ни били на една ръка разстояние и сме ги нанизали, и ги носим като светла част от нас, която, макар и неистинска ни прави по- силни по някакъв си начин. След определен период от живота ми и аз започнах да усещам известна тежест във врата, на който бе окачена собствената ми огърлица.

Дадох си сметка, че през цялото изминало време досега, не съм спирала да нанизвам в нея всякакви мъниста. Ей така, кога инстинктивно, кога импулсивно, кога по инерция. Кога правилно, кога грешно, след грешно мънисто. После пак някак си, отново от само себе си дойде моментът, в който реших, че е крайно време да започна да взимам под внимание какви мъниста всъщност нижа в това украшение, вместо да роптая, колко тежи, колието овесено на врата ми или с други думи казано, колко е несправедлив и труден животът. И пак така, сякаш от само себе си, след кратък замисъл, започнах да възприемам същият този живот, внасяйки в понятието си за него известна доза философия. Философията ми прошепна, че голяма част от мъчнотиите, с които се сблъскваме са рожби на НЕЗНАНИЕТО. Липсата на информация е въпрос на личен избор. Всеки има право на такъв.

И аз избрах… Започнах да се уча. Започнах да чета. Започнах да разбирам! Започнах да се замислям! Започнах да асимилирам! Започнах да анализирам… Разбрах,че : За някои хора, животът е като арена, на която се водят непрекъснати битки. Битки за оцеляване, битки за територия,битки за власт. За други, земята на която се раждаме, е като сцена, а животът за тях е отъждествен с театрална пиеса – преплела в сюжета си многобройни съдби. Трети възприемат съществуването си, като… вечният купон.

Хорхе Бокей по недвусмислен начин илюстрира това грандиозно парти в една своя сентенция. Той сравнява живота, като събитие на, което каним много хора. Някои си отивали, някои оставали, други пък изобщо не се появявали, но в края, след купона винаги имало някой, който оставал и ни помагал да оправим всичко. В много от случаите – това бил именно този, който не сме поканили.

И така… пак от само себе си, в един непосредствен момент, аз избрах да започна да възприемам живота като училище. Избрах за своя истина – представата, че всички хора сме ученици в различни етапи на развитие и обучение. Някои са все още толкова недорасли, че напомнят бебетата в детски ясли – малки сладки сладури, харизматично усмихнати, но все още твърде глупаво гледащи и неспособни да се грижат сами за себе си в духовен аспект.

Други са в детската градина-усвояващи изкуството да се споделят едни с други в игрите, в храненето, в следобедния сън, в приятните занимания, чрез които ще опознават себеподобните. Трети са в първите класове на основното образование, четвърти в гимназията, пети са вече в университета, а останалите пък са завидно напреднали в цялостното си развитие и сега вече са се превърнали в нашите духовни учители, посветили съществуването си на това, да предават цялото знание и умение на всички, които са решили да тръгнат по пътя на себе познанието, за да развият творческия си потенциал и да се реализират, не само според своя личен избор, но и в единство с жизнената им цел.

Според нивото и степента на количеството знания, които придобиваме, сме на различни учебни скамейки. Обединява ни факта, че не сме се отказали да посещаваме часовете с доброто намерение на голямото добро дете в нас. СВЪРЗВА ни желанието, да се усъвършенстваме, макар и понякога да се озоваваме на изпит пред дъската, без да сме добре подготвени с уроците си за деня, вследствие на което, получаваме слаби оценки, критики и предупреждения от учителите, което пък от своя страна води до упреците на нашите родители и доста често се налага да понасяме и изтърпяваме неопределени сложности, подсказващи болести или сблъсъци ,които считаме за наказания.

И ето как, училището – образно казано, или животът, за да бъда по-конкретна – от едно прекрасно място, което ни осигурява бъдещ просперитет и вълнуващи контакти се превръща в един малък „Ад“, само, защото, не сме били достатъчно усърдни и не сме приели малко по-сериозно отговорността да изпълняваме това, което се очаква и изисква от нас. И тогава, полека лека идва момент, в живота на добрите ученици, в който, те осъзнават, че вече са пораснали и някак си са успели да се научат да приемат съзнанието си, като цялост от Нисшия и Висшия АЗ.

Това само по себе си е един малък квантов скок в нашата собствена духовна еволюция и е нещо прекрасно, но колкото и добре да се справяме с контрола над намеренията пораждащи се в съвкупността от Нисшия и Висшия АЗ-няма как да сме сигурни, че ще се получи нещо наистина добро, в случай, че тази новообразувала се цялост не работи в синхрон.

Pin It on Pinterest

Share This