Влюбих се в бръчките й…  Между другото, жена съм.  Работя като търговски представител и се срещам с много хора.  Някои просто ги наблюдавам, докато изчаквам за среща. Така видях баба Лазарина.  Навън беше 24 градуса, тъкмо развалило се време през август месец. Беше с боядисана в черно коса и тук там бели коси. Облечена старателно в черно, топла жилетка и сандали, но с чорапогащник.  Загледах я… Защо не се усмихваше?  Нима като остарееш ставаш нещастен?  Имаше бръчици около устата и доста на челото. Явно се бе мръщила на живота от преди още. Чакаше смирено от доста време.  А аз се влюбих в нея.

Заприлича на моята баба…бръчиците, топлата жилетка, заради която се шегувах с баба и недоумявах защо я носеше при 24 рградуса.  Баба я няма вече три години. Преди се в глеждах в баба и познавах всяка бръчица от тялото й. Обожавах ръцете й.
И ръцете на баба Лазаринка приличаха на нейните. Искаше ми се да я прегърна. Вероятно щях да я шашна, а знам ли как е със сърцето. За това реших да й се усмихна и да изслушам разказа й за децата, за внуците й, както и от кое село е и как се е омъжила два пъти. Това беше най-сладкодосадната история.
Изслушах я със сърцето си…Този път.  А вие слушате ли вашите баби със сърцето си?

Вижте още: Писмо от една майка до нейната дъщеря