От Аз-а никой не може да “избяга” или да се “скрие”, неговият Аз съществува дори и човек да не подозира за това – та нали Аз-ът съм аз самият? Какъвто и да съм – с ясно, неясно, “бистро” или “мъгливо” съзнание за себе си, дори и да съм изпаднал в някакво състояние на “безпаметност”.
Но на Аз-а могат да се случат ред “премеждия” или изпитания по пътя към неговото истинско назначение. Затова нека да се запитаме така:
1.Как идва объркването на Аз-а?
Аз-ът съзнава, чувства, преживява, съхранява чрез паметта устойчивото и значимото в своите състояния, използва силата на въображението или енергията на волята, съпротивлява се или приема нахлуванията на несъзнаваното. Аз-ът не е “механичен продукт” или пък “сбор” от многообразните действия на душевните сили, но той в определени случаи може да стане това – и тогава имаме един Аз с неблаговидна, неподобаваща за естеството му роля. Какъв е този Аз?
Един зависим и производен Аз, който е загубил – или още не е намерил – способността си да направлява и обединява душевните сили и затова няма власт над тях, е пасивен, страдащ Аз. Такъв Аз се е оставил на произвола и хаоса на спонтанните пориви на душата и най-вече на стихията на безсъзнателното. (Нали в някои случаи казваме: “ТО е по-силно от мен!”: когато става дума за някакъв душевен проблем, например този, че по няколко пъти се връщаме да проверим дали сме заключили вратата, въпреки че иначе добре знаем, че сме я заключили?! Това “ТО” е именно несъзнаваното, “Id” на Фройд, или тук имаме негов ефект.) Аз-ът обаче по естеството си е “инстанция”, която притежава свой собствен ресурс, макар че черпи енергия от потенциала на душевните сили, с които разполага. Истинският, отговарящ и адекватен на предназначението си Аз е самата активност, която внася ред, равновесие и помирение в живота на душата, следователно той не е проста “резултантна” от действието на душевните сили, а е нещо много повече от това. Липсата на обединяващ и насочващ център на душевния живот води до разконцентрираност, до отсъствие на посока, до вземане на превес от страна на някоя душевна сила, която е успяла да стане хегемон и “тиранин”. Ясно е, че такъв един Аз неизбежно е станал… слуга, удовлетворяващ капризите на господаря (например разсъдъкът при прекалено разсъдливите хора вероятно е станал техен тиранин, а те – негови слуги!). Това, че често в действителност е станало точно така при много хора съвсем не означава обаче, че Аз-ът друго не може и да бъде. Личностите с такъв Аз могат да бъдат уподобени на река без твърди брегове, която се разлива навсякъде в низината, разпилява водите си, опропастява плодородни земи и образува вместо тях блата и тресавища. Личност с подобен Аз губи своя вътрешен потенциал и своята енергия в безсмислено “линеене” на душата, чието иначе чист, кристално бистър поток е отишъл да запълва вредни и опасни блата, тресавища и застояли води (в които се чувстват уютно единствено грозните чудовища и влечугите!). Подобни състояния на душата, чиито Аз е допуснал такова опропастяване на своя потенциал, неумолимо водят до кризи, вечни проблеми, трудности от различно естество, да душевни заболявания и страшни изпитания. Затова познанието и откриването на собствения Аз, на своя личен и отговорен Аз, е първостепенна грижа за ония индивиди, които искат да живеят пълноценно. Техният стремеж е един: да бъдат наясно със себе си, т.е. да укрепват своя Аз. Но що се отнася до другите, които са успели да объркат действията на Аз-а, то при тях е належащо да се запитаме:
2.А какъв е коренът на проблема?
Най-напред това “имам”, за което вече стана дума, изразява точно корена на проблема за такива хора: те наистина имат, но не нещо друго, а едно неадекватно, неавтентично, неподобаващо отношение към своя Аз. Това означава: те не са успели да бъдат и да отстояват себе си, своя самобитен и неповторим Аз, своята “сам-ост”, “себе-стност” (както понякога казват философите, а след тях и някои психолози). Тяхното “имам” е дошло да замени онова “Бъди себе си!” (Аз) или “Стани какъвто си!” (Гьоте), което е същност на уверения и свободно разполагащият със себе си и с живота си Аз. Това, което наистина “притежава” един човек е само неговия Аз и душата на този Аз, разглеждана като цялост (а не… “продрана черга”!), органически образувана “около” този Аз. Така отделните душевни сили вече не са “притежание” или “имане” на един слаб Аз, те не са отделени от него, а са този Аз, която, от друга страна, по естествен начин се проявява чрез и в тях – защото те са единно битие, бидейки проникнати едно с друго и затова неотделими. Аз съм това мислене, чувстване, воля, благодарение на тях съм което съм (и което искам да бъда!), Аз-ът навсякъде носи своите душевни функции или сили подобно на аура или ореол – затова не може да бъде нещо “извън” или “покрай” тях. Той е тяхна субстанция, най-дълбока същност на човечността в нашите гърди. Как обаче се постига това, или
3.Как ставаме… самосъзнателни?
Не е случайно традиционното отъждествяване на Аз-а и самосъзнанието – или поне приемането, че самосъзнанието олицетворява Аз-а, явявайки се негов “фокус” или “призма”, която всичко пречупва през себе си. Какво по-точно значи това?
За да реализира себе си като Аз, като направляващ и хармонизиращ център на душата, Аз-ът се опира най-вече на ресурса на само-съзнанието. На ниво Аз чрез съзнаването отделните душевни сили се проявяват като познати и осъзнавани, т.е. те вече не са слепи и смътни желания, влечения, копнежи, импулси и пр., а са сили, “впрегнати” за постигането на истинските цели на Аз-а. Да зная, да съ-знавам какво искат и каква е силата на моите душевни способности (и на дълбинните, несъзнавани по принципи енергии и подбуди) означава да си осигуря възможността за контрол и власт над тях. В противния случай не аз, а “те” ме владеят, а аз съм станал тяхна жертва или съм просто техен слуга. Не-съзнаването означава, че някаква душевна сила или някакъв неизвестен за мен импулс (комплекс, натрупано образование в дълбините на “ТО” в резултат на минали изтласквания) подмолно контролира Аз-а, а той не знае това, т.е. станал е зависим, “безволев”, апатичен, “робуващ” и пр., такъв Аз значи непълноценно изпълнява ролята си на Аз. Но тук има и нещо още по-опасно.
Станало е така, че Аз-ът съзнава и владее само една “част” на душата (при това неимоверно “изкривена”!), а друга нейна “част” е започнала – поради “изпадането” й от орбитата на Аз-а – да придобива самостоятелно значение и сила извън системата на този Аз. Започнал е да се образува несъзнаван втори център на душата, тя се е “разцепила”, което в крайна сметка може да доведе до “разкъсването” на душата и на личността. Целостта на душата, първото условие за пълноценното й съществуване, е изправена пред фатално изпитание, поради което под въпрос е поставен животът й. Това е т.н. “шизофренно” (“шизофреногенично”) състояние, което е тежка разруха на душата и личността, поставя я пред неописуеми психични и житейски страдания, това е път към “лудостта” (в крайна форма), която е непоправим провал на човека.
Ясно е, че тук не става дума за това, че безсъзнателното като такова (“То”) по самото си естество е извън системата на Аз-а. Бидейки изцяло несъзнавано, “ТО” е другият (освен съзнанието, опитващата се да се проясни представа за свят) полюс на душата, а между тях е разположен техният център, балансиращата инстанция, наречена Аз и опираща се на целия потенциал на единната душа. Аз-ът е “мензура” или дори “цензура” (Фройд), която пропуска или спира въздействията, тръгнали от единия полюс на душата към другия. Единствено чрез осъзнаването, което ни дава информация що за въздействия са те, какво точно представляват и какво искат, Аз-ът има възможността да решава кое да пропусне и кое да спре, да го “изтласка” и върне обратно – там, откъдето то е дошло. Аз-ът в този смисъл се оказва нещо като “регулировчик” на кръстопът. Тази аналогия точно илюстрира ситуацията, в която се намира всеки Аз: да регулира въздействията, идещи от двете страни и устремени към противоположната посока. Един разстроен, “разцепен”, не функциониращ добре Аз обърква движенията на “кръстопътя” – защото е загубил критерия и оценката какво може и какво не бива да преминава, а следователно е безсилен, пропуска каквото му “скимне” или “както дойде”, случайно, без разбиране и осъзнатост (все едно че “кръстопътят” е обвит в непрогледна мъгла!). Още по-лошо става тогава, когато от едната или другата му страна се е образувал някакъв “втори Аз”, който не е истинският, а е вторично образование, имащо възможността и силата да упражнява контрол по друг начин в сравнение с обичайния за истинския Аз (какво става когато регулировчиците на кръстопът с усилено движение са двама и всеки дава различни команди всеки може да си представи!). Тогава хаосът и суматохата в душевните движения на такава болна, разстроена душа става пълен, настъпило е душевното заболяване, изгубена е – понякога безвъзвратно – балансиращата функция на нормално действащия Аз, който иначе съумява да се справя с противоречията, пречките, дисбалансите, с прекомерно нарасналите претенции и сили от страна на някоя “част” на душата. Съзнаващият ясно ситуацията в душата Аз, Аз-ът с развито самосъзнание, което притежава силата да регулира стройно и ефикасно движенията и да внася ред в душевната динамика, осъществява своята незаменима роля благодарение на съзнаването. Такъв Аз съумява да се справя с “тъмните” и подмолни сили на душата, които се домогват незаслужено до властта над нея и над човека.
Ние тук не можем да се задълбочаваме повече – за да не се озовем незаконно в полето на философията. Да запомним обаче основното: Аз-ът “притежава” механизма на осъзнаването, явяващ се ресурс на неговото самосъзнание, чрез който осъществява себе си като действителен център на душевния живот и властваща инстанция на душата. И другото: осъзнаването на всяка от атакуващите Аз-а душевни сили, познаването и признаването на й за налична и действаща, е предпоставка за съотнасянето и съпоставянето им, т.е. за тяхното балансиране и хармонизиране. За да изпълни незаменимата си роля Аз-ът е подпомаган от самочувствието, “своеволието”, самоувереността и пр., които са “представители” в него на другите душевни сили, “бдящи” за не накърняването на правата им. Но да се запитаме
4.Дали душата ни търпи насилието?
Всяка проява на душата може да бъде осъзната, макар че много често механизмът на осъзнаването е противоположен на нейната собствена природа, на вътрешното й естество. Какво например означава едно чувство да бъде осъзнато? Може ли “съзнанието за чувство” да изчерпи естеството, “същината” на едно живо чувство? Дали вътрешното естество на чувствата не се съпротивлява и не се поддава на “разглеждането”, което осъзнаването иска да постигне? Аз-ът затова разполага с още един ресурс (притежаващ възможности, които пряко се синхронизират с вътрешната природа на чувствата), и това е самочувствието, “чувството за чувство”. Какво прави самочувствието? Как се постига разбирателство между тези две велики сили на душата и човека – съзнанието и чувствата, умът и емоцията? Нека отговорът на тези въпроси бъде ваше собствено достижение…
Аз-ът, който се “вслушва” в поривите на своите душевни потенции и следователно не е едностранчив и едноизмерен, е развит и разумен, а също и свободен: душата не търпи произвола и насилието.
Един такъв Аз, зачитащ свободата, успява безболезнено да преодолява конфликтите на душата или да избягва гъвкаво опасността от задълбочаването и изострянето им. Той не оставя никоя своя душевна сила да страда, а тя страда тогава, когато е пренебрегната и незаслужено потисната, когато е “обидена” или пък – без вина “наказана”. Опасността от задълбочаването на душевните конфликти става застрашителна (и тогава душевният мир е поставен под въпрос!) ако даден Аз си позволява произвол спрямо своите душевни сили, когато постъпва неадекватно спрямо тях, а значи игнорира някоя от тях за сметка на толерирането на други, произнася се несправедливо, позволява си да е груб и ненужно строг към тях. Самият факт или наличието на такова неподобаващо отношение на Аз-а към неговите душевни прояви и към заложбите му (самите душевни сили и тяхната енергия) вече е симптом на душевна криза, която предвещава провал на самосъзнанието, на Аз-а и на личността. Такъв провал неизбежно настъпва ако Аз-ът не намери сили да надмогне кризата, да открие причините, неумолимо пораждащи я, ако допусне тази тенденция в дейността и активността на Аз-а да стане устойчива, трайна, постоянна. Ако това последното се случи душата няма друг изход освен да търси “спасение” в болестта, явяваща се последна възможност пред нея.
5.А какво представляват душевните кризи и болестите на душата?
Ясно е: болестта се оказва “бягство” на душата от контрола на един несправедлив и неразбиращ Аз и косвено – наказание на Аз-а, който е длъжен да извлече от него съответните поуки (стига да не е станало късно за това!). Следователно душевната криза е симптом, а болестта е категорично доказателство за дълбоката вътрешна потребност от прераждане на този неадекватен Аз, т.е. за потребността от раждането на нов Аз. Болестта е опит за самостоятелно трансформация на Аз-а и бунт на душевните сили срещу техния Аз, който не може или не иска да ги разбере. Душевното заболяване е дълбоко “разтърсване” на душевните пластове подобно на земетресенията, които са неизбежни когато в земните недра се е натрупало страшно напрежение и огромна енергия.
Както земетресенията, който понякога предизвикват взрив с колосална мощност и истинска катастрофа, така и някои разтърсвания на душевните пластове са напълно опустошителни, а страданията на душата – неописуеми, жестоки, представляващи страшна трагедия за живия и страдащ човек, а също и за неговите близки. Лечението на такъв човек от разбиращ психотерапевт е помощ и подкрепа за неговата душа и за неговия разбит Аз. При него (психоанализата!) Аз-ът на болния намира опора в Аз-а на лечителя, за да намери собствени сили и от отломките да съгради нов, жизнеспособен, адекватен спрямо душата Аз. Разбира се, тук описваме екстремна и все пак рядко срещаща се (дали?!) в живота ситуация, което ни позволява да откроим същината на душевните аномалии и болести.
Обикновено човекът с душевни проблеми търси помощ на по-ранни стадии на заболяването, когато възможностите за лечение са значително по-големи – и ако го направи, е постъпил разумно. Защото чакането, безразличието към своя Аз и подценяването на съдбовността на ставащото в нашия душевен живот почти винаги, “гарантирано” се плащат на висока цена и дори с… “лихвите”!
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:
1.Забелязвате ли душевните си проблеми, чувствителни ли сте към тях? Или смятате, че “душевният проблем за мен е нещо невъзможно”? А дали “човекът без душевни проблеми” просто не ги съзнава, въпреки че те си съществуват “някъде дълбоко в него” Кое е по-лошото: да се “мъчиш” с душевните си проблеми или пък да не ги съзнаваш и така да си независим от тях?
2.Можете ли да споделите някои от душевните си проблеми с… учителите (и така те поне за известно време “да ви оставят на мира”!)? Има ли съвременният млад човек такива душевни проблеми, които не би споделил дори и с най-близките си хора? Какво трябва да направи такъв човек? Може ли вечно да се “заплита” още по-дълбоко в проблема, неподаващ се на споделяне? Дали тук помага по-голяма доза безгрижност?
3.Дали пък душевните проблеми не притежават свойството да се разрешават “ от само себе си”, т.е. с времето? Нужно ли е сега да се измъчваме от проблем, който след време неизбежно сам ще си “отиде” – и ние знаем това? Има ли опасност “оставения на спокойствие” душевен проблем още да се изостря? Може ли в някой момент (вместо да изчезне!) да се появи с нова, още по-голяма сила? Тогава?
4.Естествено ли е между влюбените да съществува пълна откритост относно проблемите и на двамата? Когато крием свой душевен проблем дори и от любимия дали той не е най-сериозен? Или в реда на нещата е хората да имат тайни?
5.Ако приятелят (или приятелката) ви попита директно: “Мастурбираш ли?” как ще реагирате? А ако за това ви попита психологът, при който сте отишли на консултация? Каква ще бъде разликата в реакциите ви и в трите случая (когато пита приятелят, приятелката, психологът)? Как си обяснявате различното – ако има такова?
6.”Силен”, “слаб” или “средно ниво” е вашият Аз по собствена преценка? А по известните ви преценки на другите (за тях можем и да се досещаме!)? Ако съществува несъвместимост в оценките кой тогава е по-вероятно да греши: “аз” или “те”? Кой по-добре знае и кой е “по-обективен”? Не са ли крайно спорни тези въпроси? Защо?
7.Направете упражнението “Изследване на особеностите на паметта” (“за вампирите”) по начина, по който там е посочен (за това трябва да се погрижи вашият преподавател). Можете ли при обсъждането да направите обобщение за самосъзнанието (Аз-а) на лицата, които са участвали в него, за тенденциите в проявите на техния Аз?
Споделяйте с приятели на воля: