През прозореца ми, нощем,
се промъкват тихи, сънливи лъчи.
В светлината си улавят кристални пеперуди,
както сутрин дъжд по тънка паяжина роси.

Косите на майка ми това са,
на сребърни вълни се нежно леят,
а върху топлата тераса,
по стъпките й, лунните цветя виреят.

Дошла е тя за мене,
аз, клетата й дъщеря,
време е със себе си да си ме вземе,
нетърпеливо в прегръдките поемам диамантената
й ръка.

В красива бяла рокля
и с разпусната коса,
към образа й плахо, лекичко пристъпвам,
чуплива като стъклена роса.

Във миг един тъй всичко спира
и трепвам със вълните на нощта.
Нещо сърцето мълчаливо ми раздира
като наметалото на падаща звезда.

За последен път се виждам аз да грея,
окъпана в спокойна, мека празнина…
Не искам и секунда вече да пилея-
копнея да се върна удома.