Никога преди не съм била по спорта, като казвам никога наистина е така. Мразех часовете по физическо в училище и винаги се чудех как да се скатая и никой да не забележи, че съм мързел. И така цели 25 години от моето рождение насам….
Но Вселенските закони са такива, че все нещо се случва, което може да ти преобърне навиците на 180 градуса, независимо от теб. Така стана и с мен и то не едно нещо, а цели две… Ето как започнах да ставам в 7 часа и да тичам всеки ден. Да и днес тичах, нищо, че е дъждовно.
Спортът е било липсващото звено в опита ми да живея здравословно, но трябваше да го разбера по груб начин.
Виждах как едни много близък до мен човек си отиваше. Всеки ден беше пред очите ми. Всеки ден виждах промените в тялото му. Преди 3 години този човек, съзнателно може би или не съвсем, реши че не иска повече да излиза навън и от този момент нататък настъпи промяната. Ден след ден организмът му западаше, само защото не искаше да се движи. А преди беше планинар, беше голям силен мъж… който в един момент спря да се движи. Виждах всичко, което ставаше, но мързелът ми беше голям, а и вниманието ми беше насочено в грижите към него. Дойде моментът и той легна болен, без дори за миг да стане от леглото си… Едно вдървено тяло… Едно тяло без капка жизненост… Един предал се човек… Този момент беше преломен и за мен самата.
Мислех си какво нещо е нашето тяло, колко е съвършено и същевременно как не трябва да спираме да се грижим за него. Как не трябва за момент да допускаме грешката да спрем да мислим за тази машина, която служи вярно години на ред на една душа. Грижата не е само да се наядем, че чак да преядем, не е само да се изкъпем и да се намажем с крем… Много повече е!
Важно е да се движим, дори и само да ходим на разходка всеки ден, дори и само за 30 минути да е. Всеки ден трябва да се движим! Не трябва да се допуска да застояваме! И аз в този ред на мисли, уплашена от деградацията на едно тяло, изнервена от ужаса как се промения всичко в резултат на нашите действия или бездействия, обух клин, навлякох потник, нахлузих едни маратонки и хукнах! Хукнах да тичам… Тичах и страдах, че има хора, които дори и не ходят! Тичах и се гордеех със себе си. Тичах и усещах радостта на моето тяло от движението! Тичах и напрежението, стреса, ужаса,психическата умора се стопяваха. Тичам всеки ден! А зимата не знам, едва ли ще тичам… предполагам, че ще танцувам… индийски танци или може би танго или пък ще се запиша на йога… Но пролетта, о пролетта да дойде само… пак ще тичам, ще тичам всеки ден!
Споделяйте с приятели на воля:
