Аз не съм камък, нито пък вещ – и затова съм изпълнен с безброй безпокойства: аз съм една непрестанна обезпокоеност. Самото съществуване, изглежда, ме прави обезпокоен, лишен от спокойствие, загрижен: това е „факт на живота“ ми, с който не мога да не се съобразявам. С безпокойствата си не мога да се справя – и бива ли изобщо да искам това? Ако „аз самият съм безпокойство“, то какво би означавало това?

Разказвайки за „безпокойството като такова“, аз не изразявам просто своята „невротичност“ – или дори „засилената й степен“. С безпокойството ми работата не се свежда до това да го „преодолея“ – както човек може да пожелае спрямо своята невротичност. „Не е хубаво да си явен невротик“, това мога да го разбера, но… „не трябва да изпадаш в безпокойства“ – не мога.

Какво всъщност става с мен когато съм изпълнен с безпокойства? – ето за това трябва да имам цялата ми достъпна яснота. Защото моето безпокойство, както ми се струва още сега, не е инцидент, а „постоянно състояние“ – как тогава да мога да искам да се избавя от него?!
Казвам „без-покой-ство, какво всъщност казвам? „Лишен от покой“ -това ли съм аз? Как така „покоят“ да ми е непознат, защо винаги трябва да съм „без-покой“?

Някой се е „о-без-покой-ил“ и му казват „у-с-покой“ се. Защо трябва да се „ус-покой-явам“, защо трябва да преодолявам „о-без-с-покой-яванията“ си, защо трябва да проявявам упоритост в гоненето на „без-покой-ството“ си? Защо „покоят“ да да е за мен желан, какво ми дава той, и защо „бе-покой-ството“ ми да е нежелано? Каква е основата на тази желаност-нежеланост?

Това, че моята жизненост не знае покой, че аз самият – тялото и душата ми – съм преизпълнен с жизненост, активност и сила, предопределя всичко: аз съм безпокойство, „покоят“ за мен е изключена възможност, тоест е невъзможен. Да желая покоя и да се стремя да отхвърля от плещите си разяждащото ме безпокойство, е равносилно да се откажа от живота си и да се отдам на обездвижеността, смъртта, на слабостта и инертността. „Волята за живот“ в мен самия кипи от жизненост, как тогава аз самият да съм „с-покоен“, „ус-покоен“, „без-грижен“?! Казваме „покойник“ на умрелия, той наистина е в покой поне… външно погледнато!), за него безпокойства вече не съществуват, но докато съм жив, аз с безпокойствата си не мога да се разделя – и не искам да се разделя. Аз съм длъжен да „нося“ безпокойството си навсякъде, да го преживявам, да го чувствам непрекъснато (на него вероятно дължа усета си, че съм жив!), аз трябва да извличам от безпокойството си всичко онова, което то може да ми даде. А какво, впрочем, ми дава моето безпокойство?

Усещам го като някакъв неумолим трепет на заложената у мен жизненост, като „пулсация“ на живото у мен самия, безпокойството ми е свидетелство, че животът е „тук при мен“. Още с отварянето на очи сутрин безпокойството нахлува в моята душа и овладява тялото ми, всецяло отдадено на живота. Моето безпокойство ме вдига от топлата постеля и ме води в моя ден, то поражда копнежите, желанията, стремежите, „целите“, „проектите“ и делата ми, то ме прави деен и „привързан“ към действието, на него дължа ангажираността си със своето съществуване, което искам да е автентично и пълноценно. Затова ако успея по някакъв начин да „изкореня“ безпокойството от душата и сърцето си, то дали някога ще осъзная невъзвратимата загуба, която ще ме сполети? Но аз, разбира се, не мога да желая това… некрофилията изцяло ми е чужда, опитвам се да бъде така…

Изискването животът ми да е „разнообразен“ не значи, че „ето сега“ съм обезпокоен, а „след малко“ вече съм преодолял безпокойството си и съм се отдал на „пълната безметежност“. Редуването на „спокойствие“ с безпокойство, на покой с „движение“, а също и търсенето на баланс и равновесие между двете сили е мним идеал. Когато усетя, че съм се откъснал от безпокойствата си, когато осъзная, че „вече“ съм спокоен, то това е измамно усещане и съзнание: безпокойството е било временно „изместено“, „изгонено“ в сферата на безсъзнателното, но това не значи, че е било преодоляно или пък победено; там то продължава да ме „гризе“ (нищо че не го съзнавам в цялата му сила!), нещо повече, тъкмо затова, че не го съзнавам, силата на неговите уж незабележими ефекти е неизмерно по-голяма. Общо взето почти винаги съзнанието ми не си дава сметка за моите скрити безпокойства, за въжделенията и влеченията, които изразяват моята дълбока същност, моята „природа“ на жив човек.

На моето съзнание не е по силите да е наясно „в пълния обем“ с мен самия, аз не съм толкова „прозрачен“ даже за самия себе си, аз не съм „механизъм“, чиято загадка и същност е отдавна разгадана – и затова аз не мога да се „управлявам“ и „контролирам“ напълно, да съм предвидим и неизненадващ. Но щом като безпокойствата ми съществуват непрекъснато, макар и извън тясната сфера на моето съзнание, то това не ми дава правото да ги игнорирам. Затова от мен се иска да се оставям на своите безпокойства, „избликващи“ някъде дълбоко в мен самия, да им осигурявам така потребната им свобода, да бъда открит за техния зов и призив, за техните копнежи, трепети и желания. От безпокойствата си, значи, не мога да се спася или скрия, аз с тях не бива да се „боря“ или пък да ги „побеждавам“, те не са каприз, нито пък суетност.

Ето защо ако искам „да съм при себе си“, то аз трябва да съм „до“ своята екзистенциална обезпокоеност, на която дължа човешката си отдаденост на един велик жизнен порив, на порива към самото битие. Така аз вече зная, че съществуването ми се изразява като безпокойство, а самото безпокойство е „признак“ на автентично съществуване, на съществуването, достойно за човека. Искайки да бъда човек и да си остана такъв, аз всъщност искам да бъда при своето безпокойство, приобщаващо ме към едно битие, без което човекът не би бил човек.

Преживявайки неотделимите от мен свои всекидневни безпокойства, аз си оставам при своята човешка участ – и затова друго от себе си не мога да очаквам, друго за себе си не мога да искам.

Казах, че да бъда човек за мен не е пожелание, а съдба. Уловил съдбовността на трепета по битие, наречен „безпокойство“, аз не съм „обезпокоен от безпокойствата си“ – или… по-скоро съм? Кой знае…