Тук става дума един вид за някакъв принцип, който се задължаваме да спазваме и “провеждаме” тук, но не е психологически метод, който ни е необходим и на който ще се опрем в своите анализи. Ето че сме изправени пред задачата да разгледаме нещо изключително важно, а именно да отговорим на въпроса:

1.Кои са възможните психологически методи?

Ясно е, че едва на тази основа ще можем да изберем един от тях, за който решим, че е най-добър, най-ефикасен и надежден.

За повече от един век интензивно развитие като наука психологията (тя възниква през 1879 г. в Германия, нейния създател е философът Вилхелм Вунд) е предложила няколко основни метода, които сме длъжни да знаем – както в предимствата им, така и в техните недостатъци.

В психологията най-напред се оформят два фундаментални психологически подхода, касаещи принципното отношение към душевната реалност. Според първия, “атомистическия”, човешката психика в основата си съдържа “най-малки частици” (“елементи на съзнанието”, нещо като… “атоми”!). Такива са усещанията, възприятията, биващи вътрешни и външни, т.е. възприятия на вътрешното състояние на самата психика и възприятия на външни по отношение на съзнанието предмети. “Градивните частици” на психиката по-нататък се съчетават и комбинират и така образуват онова, което наричаме “душевен свят”, “връзката” на първичните компоненти (усещанията, възприятията). Това е разбиране на Вунд.

Този подход обаче не удовлетворява други психолози, които смятат, че психиката е цялост и “всеобхватност”, а също и че “душевната връзка” не може да се породи чрез механичното “прибавяне” на нейните съставки, елементи и “части”. Нещо повече, дори отделното възприятие (напр. слушането на една мелодия) не може да бъде възприето извън първичната душевна цялост, която го обуславя: ние “разпознаваме” мелодията не след като сме изслушали всичките тонове, а още с първите от тях, които “събуждат” в психиката ни структурата на цялата мелодия. Следователно първичното тук не са “елементите” на психиката, а нейната цялост (дълбока вътрешна структура, “органика”, всепроникваща тоталност), която обуславя след това всички психични прояви (виждане, слушане, мислене, представяне и т.н., въображение, памет и пр.).

Другояче казано, първият подход се стреми да обяснява реалността на душата чрез изброяването на съставящите я “сили”, “причини” и “елементи” и установяването на техния “механизъм”. Противно на това вторият подход се опитва да разбира психичната реалност в нейната интуитивно долавяна и неделима цялост, да постига нейния живот, изхождайки от самия него и опирайки се на чувството, интуицията, непосредственото “съзиране” на истината, свързвана с човешката субективност. В съвсем определен смисъл двата подхода са несъвместими, те не могат да бъдат помирени, те изразяват различни принципи на отношение към душата: кой от тях да изберем? Ясно е, че решението може да бъде резултат на дискусия, която “занимаващите се с психология” са длъжни да проведат. Помислете добре и в спор изяснете позициите си: нека в спор победи “по-доброто”… А нали то е такова не за друго, а защото е по-близо до истината?!

Избрахте ли? Можахте ли да постигнете съгласие? Ще разбираме или ще обясняваме своя душевен живот? Ще търсим ли “елементите” на психичното или ще се доверяваме на “целостта”, откриваща ни се като вътрешност на човека и човешкото? “Обективен” метод ли ще следваме или ще подкрепим “субективния”, който обаче ни дава някои недостижими по друг начин истини – за живота, човека, свободата, личността, духа, за безсмъртната същност, наречена душа? Чисто научна ли психология ще “строим” или ще търсим път към една философска, т.е. човечна психология?

Хората са различни и в случая всеки избира според себе си. Даваме ли си сметка какви сме и съобразно с това на какво ще наблягаме? Едно поне е сигурното: не сме еднакви – и това е добре, това е най-голямото богатство на човешките същества…

А има ли други методи, които да са по-конкретни, “по-приложни”, не така кардинални? Има, ето първия от тях:

2.Интроспекцията, “гледането навътре”, самонаблюдението

Казахме, че психичните прояви не могат да се “наблюдават” по простата причина, че са невидими, че са нематериални, че не са “вещи”, а субективни отношения, “нещо” идеално. Има психолози, които не доосъзнават това и смятат, че… душа не съществува само защото не можем… “да я видим” (!). Те намират изход в изследването на напълно наблюдаваното поведение. Те се наричат бихевиористи (по английската дума behaviour, означаваща тъкмо “поведение”). За тях “поведението” е точно съответствие на “несъществуващото”, което се наричало “психика”, “душа”. Как се отнасяте към становището на тези прекалено “научни” психолози? Едно и също нещо ли са “поведението” и “психиката”? Дали науката е обречена да се занимава само с “видимото” и наблюдаемото, с това, което може да се съзре с просто око?

Поведението обаче е нещо “външно”, това са действия, видими реакции, постъпки, мимики и пр. Достатъчно ли говорят те за “вътрешния” психичен стимул, чиято реакция (израз) са те? Дали ние сме “еднозначно реагиращи организми”, подобно на кучетата на знаменития И.П.Павлов? Ето един проблем, която трябва да бъде решаван внимателно…

Но щом като с наблюдението на реакциите ни срещаме известни затруднения, то дали изход от тях не е “наблюдаването” на нашите собствени душевни преживявания, старателното “взиране” в това, което “става в моята душа”? Ясно е, че думата “самонаблюдение” не е сполучлива, тя подвежда: не може да се “наблюдава” и “гледа” вътрешното, в нашите дълбини скритото, например чистата емоция – такава, каквато тя е (в своя неподправен вид!) и непосредствено “в” душата. Можем ли изобщо “да обърнем”… погледа си навътре, за какъв “поглед” и за какво “виждане” тук става дума?

Това, че езикът ни не е годен да изразява сполучливо “психологическите тайнства” не е случайно: думите общо взето “обозначават и “сочат” външното (прояви, неща, действия, предмети, отношения и пр.). Нека засега да не обръщаме особено внимание на трудностите в “боравенето” с езика и да се опитаме да схващаме един вид… метафорично. Всеки разбира израза “гледам навътре”, в света на собствените си преживявания (мисли, чувства, настроения). И това е достатъчно, за да си представяме точно какво прави интроспекцията, “самонаблюдението”.

Можете ли да си дадете сметка за нейните предимства и недостатъци? Не е ли прекалено субективен този метод? Лошо или добро е това? Не е ли обаче за сметка на това единствения метод, която ни позволява пряко, непосредствено да се “приближим” до душевния живот, да установим “контакт” с нашата собствена “вътрешност”? Познато ли ви е самонаблюдението, обичате ли да се “вглеждате” в състоянията на своята душа, в онова, “което ви е на… сърцето”? Постигате ли нещо значимо по този начин или все не ви се удава “да засечете” нещо сигурно, безсъмнено, непосредствено ясно?

Всъщност интроспекцията е “експеримент” със своята душа, в който участвам само аз, отделният човек. Но експерименталните методи в психологията са много и ние ще се запознаем практически с някои от тях: тестове, игри, анкети, интервюта и др.

Що се отнася до метода на психоанализата, то на него ще отделим по-специално място: не е случайно това, че неговият създател д-р Зигмунд Фройд е водеща фигура сред психолозите на ХХ век.

Но казаното дотук не ни ли навежда на такава “еретична” мисъл:

3.Какъв е този “хаос” в психологията?

В психологията наистина като че ли е налице невъобразим “хаос” – различни и несъвместими принципи, много методи, за които още се спори, безчет теории за душата, една от друга по-провокиращи, всякакви “движения” и школи на психолози, всяка от които претендира за приоритет и между които съществува прекалено голямо несъгласие и дори конфликт? Нима има друга наука, в която да е налице подобен бурен “ферментационен процес”? Дали това се дължи на обстоятелството, че тя е млада наука (въпреки че философията е развивала учения за душата от хилядолетия!) или пък има други основания?

Едно е безспорно: в психологията не цари скука, тя е преизпълнена с живот и страст. Вярно е, че повърхностният поглед върху всеки живот, върху всяко нещо, което наподобява живота, си съставя представата, че “тук хаосът е безпределен”, че “бъркотията е невъобразима” и пр. Не могат да проумеят, че все пак животът е за предпочитане – в цялото му великолепие и многоликост! – пред стерилния ред на убийствената скука…

С психология се занимават най-пълноценно ония, които не странят от великото тайнство на живота, а се опитват да се преизпълнят с него, оставят се на неговия непреодолим порив.

Когато преди много векове суров неприятел превзел богат и знаменит град, то жителите му тръгнали да бягат зад стените му – всеки награбил каквото може да спаси. Само някакъв философ не носел нищо. Когато го попитали защо така прави, той отвърнал: “Всичко свое нося в себе си”. В действителния хаос на голямото бедствие само той бил невъзмутим, спокоен и блажен: истинското богатство на този проницателен човек не можело да бъде загубено, отнето, откраднато, пропиляно…

Къде тогава е “хаосът”? За кой хаос става дума след като психологията в края на 20 и началото на 21 век вече има самочувствието на онзи мъдър и богат човек?

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ ЗА САМОСТОЯТЕЛНО ОСМИСЛЯНЕ И ЗА ДИСКУСИЯ:

1.Как възприемате изказването на М.Вертхаймер, гещалтпсихолог от Германия (от немската дума “гещалт” – образ, структура, цялостна форма):

“Това, което се проявява в отделната част на цялото, се определя от вътрешния структурен закон на самата тази цялост и следователно не може по никакъв начин да се изведе от свързването на неговите части. Този закон лежи в основата на разбирането на психичните явления (подобно на принцип) – като се почне от простото възприятие, та се стигне до мисленето, паметта, действието… Да прибегнем за яснота до примера за мелодията: ако позната мелодия бъде изпълнена в друга, различна тоналност (и тогава отделните тонове сами по себе си звучат другояче!), то независимо от това ние я разпознаваме още с възприемането на първите тонове. Ясно е, че това е възможно тъй като в нашето съзнание вече е закрепена представата за нейната цялостност, т.е. структурата й е запазена…”

И още едно изказване, сочещо съществуването на идентичност (строго съответствие, “покриване”) по гещалт между физическото (тялото, мозъка) и психическото (съзнанието):

“Да си представим, че човек танцува. В танца му има много привлекателност, емоционалност. Действително ли тук имаме, от една страна, сума от физически движения на тялото и неговите части и, от друга страна, – нещо психическо, съзнателно, емоционално? Разбира се, не… Може строго да се докаже, че характерът на физическото събитие по гещалт е идентичен на характера на вътрешното събитие и на начина на неговото протичане в психичен план.”

• Замисляли сте се за такова просто, ясно само по себе си нещо, каквото е… ходенето, или пък танцуването? Има ли проблем в това как то става?

• Впрочем, ако човек мисли за всяка стъпка поотделно (в танца или дори в обикновеното ходене) извън целостта на движението, то ще може ли изобщо да танцува или да ходи?

• Как изобщо танцуваме, как да разберем това сливане, тази плавност на стъпки, мелодия (емоция), красиви движения, гъвкавост на тялото и пластичност на душевното настроение, пораждащо танцуването?

• Защо човек не може да танцува ако не е налице съответното разположение на душата и отдаденост на тялото на спонтанното движение, съответстващо строго както на ритъма, така и на цялостната емоция (в музиката и в душата)?

2.Какво по ваше мнение означава да си “обективен” в самопознанието (интроспекцията)? “Обективност” в психологията значи ли абсолютна безпристрастност? Как е възможно да се постигне тя? Възможно ли е човекът да се абстрахира тъкмо от… себе си?

3.Съществуват ли субективни истини, валидни само за този конкретен човек, за неговата душевност, възприемчивост, чувствителност, мислене?