Да, имам паник атаки. Понякога веднъж годишно, понякога по-често. Те са си мои. Те са си твои. Те са си наши.
Моите паник атаки са тези, които ми напомнят да бъда себе си. Моите паник атаки са вътрешният ми глас, който забравих да чуя на няколко пъти.
Сдобрих се за пореден път с бившият си приятел и заживяхме заедно. Звучи приказно, а? Да, но не. Още докато се нанасяше не успях да се чуя отвътре, че може би не е добра идея. Междувременно посещавах курс по испански език, както и ходех на работа и се появяваха някои семейни спорове с родител, но те не бяха причината за една от главозамайващите буквално паник атаки. Нахлу точно пред Него, пред мъжът с главно М. Задушавах се и сега разбирам какво съм искала всъщност да изкрещя. Да изкрещя, че не го обичам.
Не го обичах…и така още няколко месеца борба с красивите ми задушавания.
Курсът по испански език отпадна. Все нещо трябваше да отпадне, за да се успокоя. Наясно съм как звучи.
За малко и за кратко отдъхнах.
Копнеех за мъж и дом и притъпих вътрешния си глас. А това не беше мъжът с главно М.
Сега съм щастливо необвързана, защото вътрешният ми глас, както и Бог намери и други начини да ми каже Go Away!
Паник атаките може да са много красиви и ако бях ги „чула“ навреме може би щях да си спестя няколко пакета носни кърпички.
Паник атаките са красиви, ако ги чуеш!
А вие чувате ли се?
Автор: Деница
Споделяйте с приятели на воля:
