Важно е да не загубя посоката, вървейки по пътищата на живота си. Казах, че този път е само един (трябва да бъде един!), но имам ли гаранция, че съм стъпил на него?

Ако ми се налага да го търся сред многото възможности, то тогава всичко решава посоката. Нея не трябва да загубя. А как да разбера коя е тя? Наистина, коя е вярната и истинската посока на живота ми, която трябва да следвам неотлъчно?

Накрая на живота ме чака смъртта, това поне е сигурното. Аз съм “смъртен човек”, независимо дали ми харесва. Така ли? Но как да съм “смъртен”, след като аз самият не съм друго, а живот? Нима смъртта може да надмогне живота, да го надхитри, нима тя е по-силна от него? Как така тя неизбежно един ден ще победи живота, ще постигне окончателен триумф над него? Това не мога да приема. Дълбоко се съмнявам, че този е изходът от драмата на живота…

Живей, докато не те е сграбчила смъртта! Бързай да живееш, защото тя чака! Един от тези дни за теб ще е последен! Една от тези неусетно изнизващи се минути е отредена за последното ти дихание! Страхувай се от смъртта и живей за живота! Нима животът е “нищо”, а смъртта – “всичко”? Как е възможно това – и… “откъде-накъде”?

Аз, наистина, съм смъртен, но преди това съм живеещ. Аз сега съм жив, някога обаче ще бъда мъртъв. Трябва ли да живея така, че да забравя живота и да чакам само смъртта? Какъв ще е този живот… “под знака на смъртта”? Не, не заради смъртта живеем, а заради живота…

Смъртта е моя постоянна възможност. Всеки миг може да бъде последен за мен. Във всеки миг аз “по малко” умирам, умира и мигът с ония възможности, които той ми дава. Този миг, в който написах това, повече никога няма да се върне, той умря току-що. Аз самият “какъвто бях в него”, вече не съществувам. Преди да напиша онези думи бях друг, сега съм различен – защото ги казах. Аз не мога да се върна “при себе си в него”, в отишлия си миг, нашата среща беше единствена, първа и последна. В мен във всеки миг умират “еди колко си клетки” и не знам колко си се раждат, аз се “възобновявам”.

Може би и затова не знам точно кой съм – моята “изменчивост” е причината. Отиват си мисли, чувства, преживявания, надежди – и нови се раждат. Битката между живота и смъртта няма да приключи никога. Животът няма да се откаже от реванш, тя – също. На чия ли страна да застана?

Аз не живея, чакайки смъртта, но все пак ми се налага да се съобразявам с нея. Тя е “разпръсната” в живота ми, от нея не мога да избягам. Но ако смърт и живот са неразделни (подобно на полюсите на магнита), то тогава как за мен някога ще остане смъртта? Не може да бъде, животът е неунищожим. Затова аз вярвам в него, а не в смъртта…

Щом има смърт, значи има и безсмъртие. Ако се държа здраво за живота, как ще ме откъсне от него смъртта? Дори бих си позволил да кажа нещо парадоксално: та нали и смъртта е… “жива”, т.е. има я, тя съществува, дебне?! Това не показва ли, че животът безспорно преобладава над нея. (Нали все пак животът не е… “усмъртен”, ала смъртта поне отчасти е… “жива”?! Ако смъртта… умре, какво ли ще стане?) Не животът съществува благодарение на смъртта, а тя обаче благодарение на него – да.

Когато и смъртта, самата смърт… умре, то тогава, едва тогава ще й призная превъзходство над живота. Ако смъртта успее “дори и себе си да усмърти”, то тогава нейното тържество ще е пълно. Но ще остане само животът, животът, неразделното от него безсмъртие, вечността. Не се ли оказа, че смърт няма, че смъртта е “човешка илюзия”? Дали е така?

“Съществува” винаги ли означава “живее”? Жива ли е смъртта, значи смърт няма, остава само животът! Животът не може да бъде смъртен, ала смъртта може да е… жива, значи… Излезе, че има само живот, щом и смъртта е негова съставка. Животът винаги е “безсмъртен” …

Някой, изглежда Епикур, бил казал, че “смърт няма, защото докато аз съм, нея я няма, а когато тя е, мен ме няма”. Аз обаче го разбирам другояче: мен не може да ме няма, значи нея не може да я има. Онова, което наричат “смърт”, е голямо недоразумение. В смъртта вярват само ония, които не разбират живота. Смърт съществува за умиращите, не за живеещите. Ако непрекъснато подготвяш своята смърт, убивайки живота в себе си, то смъртта вече е тук. Ако обаче работиш единствено за живота, за смъртта няма място. “Смърт” е несполучлива дума, тя обозначава “преход”. Въпросът е: към какво?

За отдадените на живота, на автентичния живот, преходът може да е само един: към живота, към нов живот, към друг живот, към “друга област на вечния живот”. Животът за тях е неунищожим. За пристрастените към смъртта, които и приживе са “недолюбвали” живота, има смърт, те друго и не познават. Ами ако сметката им излезе невярна? Ако успеят да “замъкнат” в смъртта и своя провален живот? Ако от живота не можеш да се избавиш? Какъв тогава ще е техният “вечен живот”, щом сами са се отказали от живота? Няма ли той за тях да стане… вечна смърт? Щом обаче, “като че ли” и тук са живи, желаната от тях “вечна смърт” никога няма да ги осени.

Това, че я желаят, не е достатъчно: от живота, повтарям, не можеш да се избавиш. От живия човек се иска само да приеме живота – и да му служи всеотдайно. Между живот и смърт не можем да избираме, това не е по силите ни.

Защото Друг, много по-велик от нас, се грижи за този “битиен баланс”. А за нас остава това: няма друго освен живот, всичко е живот, аз самият съм живот! Не е ли достатъчно това?