Беше 2:25 през ноща…    

Седях на лаптопа си, безцелно превъртайки , докато минутите се влачеха. Остават ми още 3 часа, докато се наложи да започна подготовката за дълъгият работен ден. Облегнах се на стола си и протегнах.

Докато чух как напрежението се освобождава от прешлените ми с няколко задоволяващи изпуквания, обмислях да пропълзя в леглото и да Ви пожелая „Лека Нощ“.

Обаче прекалено стимулираният ми мозък все още работеше неуморимо след няколко часа превъртане по безкрайни туитове, наполовина четене във Instagram публикации и натискане на следващите препоръчани видеоклипове в YouTube. В крайна сметка се озовах в смъртоносния цикъл на превключване между началната страница и страницата на входящата страница във Facebook.

Пресегнах се през масата и направих дълго протягане за да взема шишето от Cola, започнах да се размърдавам, докато не усетих струя, която се спускаше по улея на откритата ми клавиатура. Бързо използвайки ръкава на моят суитър, неистово избърсах бутоните, върху които се разля захарната течност.

Нервно и дълбоко си поех въздух за да се успокоя. „Наистина е време да спра да слагам храни и напитки в близост до компютъра си“ – помислих си аз, когато наблюдавах много трохи, разпръснати между клавишите. Вдигнах ръкава си и го го намокрих два пъти с езика си и започнах да търкам между клавишите. Не ме съдете! Сигурен съм, че и Вие сте го правили.

След като погледнах доволно чистата си клавиатура със задоволство погледнах отново към екрана. Върху лентата за търсене в google се появиха огромни букви в резултат на моята сесия за почистване на клавиатурата в тази късна нощ.

Когато се изправих, в ъгъла на екрана ми изведнъж се появи малък квадрат. Беше обикновен с бял с червена рамка, а буквите в него мигаха от синьо към червено, като се пишеше единствено: „Тази връзка ще изчезне за 60 секунди.“ Отдолу малък таймер започна да отброява от 60 до 59 до 58.

С недоволство изсумтях… „Хубав опит“, помислих си аз, „вероятно някакъв уебсайт с нисък бюджет или интернет измама, която се опитва да ме подмами да взема проучванията им или да дам информация за кредитната си карта, за да мога да спечеля този безплатен нов iPad“. 40 до 39 до 38.

Таймерът привличаше погледа ми, докато любопитството ми къде ще ме отведе тази връзка, не започна да нараства. Сложих мишката на прозореца, след което се спрях. „Ами ако щракна върху тази връзка и инсталирам някакъв зловреден вирус на моя компютър? Вече имах компютърен вирус веднъж, след като пират цяло превзе виртуално сървъра ми…

Числата продължиха да се отброяват от 24 до 23 до 21. Посегнах към горната част на екрана и щях да затварям тази връзка… „Ами ако ФБР се опита да ме примами да щракна върху линк към нелегална уеб-връзка.“ Точно когато екранът се канеше да срещне клавиатурата, спрях.

„Ами ако наистина това беше една възможност в живота и чрез тов щракване на тази връзка щях да получа шанса да видя нещо, което никой досега не е виждал.“ Мисълта, че никога няма да разбера къде ще ме отведе тази връзка, щеше да ме подлуди и със сигурност можех да видя как губя сън.

Бавно повдигнах екрана на лаптопа си и видях числата да намаляват от 5 до 4 до 3. Стиснах зъби и проклинах свръхактивното си въображение и лековерност. Посегнах надолу към мишката си и щракнах върху връзката точно когато таймерът достигна 1…

На моя екран се появи нов раздел, тъй като това, което приличаше на видео, започваше да се буферира. Затаих дъх и се настроих за разочарование. Надявах се на Бога, че няма да е някакво наистина объркано порно. Ще бъде достатъчно трудно да заспя вече, камо ли да прекарам нощта, опитвайки се да изтрия определени изображения от главата си.

Прехапах устната си, тъй като буферирането в крайна сметка спря и раздела вече се изпълни от цял ​​екран на видео. Мигнах объркано, тъй като всичко, което видях, беше много замъглена видео емисия с мигаща червена точка в ъгъла на екрана с думите НА ЖИВО.

Няколко секунди се взирах, опитвайки се да разбера какво точно къде трябва да гледам. От това, което изглеждаше сякаш имаше формата на нечий силует от главата до раменете му. „Връзката ме заведе в чат на живо с някакъв случаен човек?“

– Здравей? – изпъшках нервно, когато тъмното лице просто ме гледаше мълчаливо. Секунда по-късно чух как гласът ми отеква от компютъра ми, повтаряйки същото „Здравей.“

Изчаках секунда, преди да опитам отново. „Можеш ли да ме чуеш?“ Човекът от другия край на видеовръзката просто седеше там, докато чух гласа ми отново да отеква от високоговорителите на моите компютри.

Това звучи като, когато сте по телефона с някого и той има силата на звука, за да може да чувате гласа си да се повтаря, докато разговаряте с тях. Седях там цяла минута, без да казвам нищо, и чаках човекът в от другата страна на екрана да отговори, да се движи или да направи поне нещо. Те просто седяха там през цялото време, едва се движеха.

След това от ъгъла на екрана видях друга фигура, застанала на заден план. Така изглеждайки във формата на мъж. В началото втората фигура също просто седеше там неподвижна, докато не започна да се люлее напред-назад. Това беше нещо като начина, по който дървото се люлее на нежен ветрец.

Това продължи още минута, след което спря и стана рязко. Образа му изчезна в страни, отдалечавайки се все повече с течение на времето. След това видях как започва да повдига ръка към другата фигура, седнала най-близо до екрана, която през това време просто седеше неподвижно, сякаш не знаеше, че има някой зад нея.

След това насочих погледа си към фигурата отзад, когато започваше бавно да се приближава и да се приближава към човека отпред много бавно и раздразнително. Той вървеше бавно, поклащайки се като модел. Приближи и се наведе до човека, който седеше най-близо до екрана, който все още до този момент просто седеше неподвижно, само гледаше екрана, без дори да разпознае фигурата зад него.

Фигурата отзад вече не изглеждаше човешка, движението й беше просто твърде странно и неестествено. Това ми напомни за начина, по който ходеше марионетка на въже. Той се приближаваше и се приближаваше все повече до другата фигура. В крайна сметка беше толкова близо, че лицето му почти се опираше на рамото.

Сърцето ми започна да забързва! „Защо не забележат какво става? Дрогирани ли са? Заспиват ли? Това някаква свада или някакъв болен филм за злоупотреба е излъчван в тъмната мрежа от някакъв психопат?

”Исках да извикам на човека, който ги предупреждава за фигурата, стояща опасно близо до тях, чието движение несъмнено е някакво човешко същество. Боже, искам образът да е по-ясен. Беше толкова тъмно и замъглено, че едва успях да разбера какво виждам.

Точно когато си мислех, че всичко е приключило, потрепващата фигура спря и отиде само на сантиметри от човека отпред. Под това искам да кажа, че е неразбиращо все още. Въпреки, че фигурата отпред стоеше все още имаше достатъчно движение, за да знам, че е жива. Раменете му повдигнаха ритмичност, докато дишаше и можех да уловя малки движения на главата му.

Фигурата отзад обаче беше неподвижна, като труп. Оттогава бавно започна да се свива от камерата и вече не можех да я видя от седналата фигура пред екрана. След като сърцето ми започна да се оспокоява, се наведох по-близо до екрана, за да се опитам да видя по-добре тайнствената фигура пред мен.

След това за моя изненада седна и седналата фигура. Бавно наклоних главата си настрани в леко объркване, след няколко секунди по-късно фигурата, седнала отпред, направи същото. „Този човек ме имитира“, развеселено осъзнах аз.

Вдигнах и двете си ръце бавно, а няколко секунди по-късно седналата фигура бавно направи същото. Спуснах лявата си ръка и фигурата спусна лявата си. Вдигнах два пръста и фигурата направи същото. Забелязах малка светлина в горната част на монитора на компютъра.

Постоянно зелена светлина точно до камерата на монитора. Тогава забелязах, че обективът на фотоапарата ми е изключително прашен. Чудно е, че фигурата от другия край дори дали можеше да ме види. Използвайки същата техника, както от преди малко подгънах ръкава си и внимателно избърсах праха от мониторната камера.

Вторият поглед ми се върна на екрана, почувствах, че сърцето ми започва да тупти по-бързо. Образът на екрана вече беше ясен като ден, фигурата, в която гледам през цялото това време, бях аз. Цялото това предаване на живо не беше двупосочен видео чат.Това беше просто запис на мен как седях пред лаптопа си. Фигурата не имитираше движенията ми, беше мое

то собствено отражение. Единствената причина, поради която движенията изглеждаха забавени от моите, беше, че емисиите на живо винаги са няколко секунди зад реалния запис. Това обясни и защо гласът ми отекна и преди.

След това просто изображението изчезна от екрана. Разделът, който отворих, вече не показваше връзката с мигащите букви или таймера, а просто малък текст, който четеше „Error 404.“

Мислите започнаха да се подреждат, кото всичко случило се ме накара да се замисля, че това не беше запис на живо с мен самия, отколкото означаваше,  че призрачната фигура отзад всъщност беше сянка?

[saswp-review id=“review“]

Вижте още: Независимостта не е да си самотен сред стени от лед, а преориентиране на отношенията