От както я познавам станах чужд за семейството си, а искам тя да е щастлива със своето. Отведох я до свят,които й подхожда. Забравих собствения си живот, за да го влея в нея. Бях себе си до край, и стремях се да изпълня свойте задължения.

Понеже съм това което раздавам, не съжалявам когато с други ме подмени. Да бях бесен че подмолно го направи,и мазничко за това ме оведоми….. Не ме интересува на кого дарява това което й подарих, щастлив съм че го заслужаваше когато се раздадох, и част от мен в нея оживих.

Сега радоста със болката ръка в ръка, в мен празното запълват усмихната сълза в душата ми струй….като през пропаст близки сме,а сърцето ми все към нея се стреми. То не признава обиди и болка, към единение се стреми……какъв свят само!

от Борис Борисов