В тази статия ще ви предоставим една история от живота изпратена ни от наш читател. Молим всеки, който желае да окаже някаква помощ да остави коментар или контакт в края на статията. Ето я и самата история:
Пиша до Вас с последна надежда, разказвайки своята ужасна история, като апелирам за съпричастие и някаква помощ. Ето какво преживявам вече 27 години и съм достигнал до етап, в който не знам какво да правя и не виждам изход. Мисля за самоубийство …
Затворът на моя живот!
(Надявам се, да прочетете моята История)
Намирам се в безизходно положение… Така го чувствам.
Задушавам се вече. От всичко буквално се задушавам.
Усещам душата си празна и подтисната, обезверена, изтикана в ъгъла.
Усещам как аз нямам контрол над живота си. Нямам никакъв контрол. И това ме убива. Унищожава ме. Погубва целия ми вътрешен свят.
Всеки ден е поредното изгубено време. Поредното повторение, защото в живота ми не се случва нищо, нищо ново и различно. Стигнал съм до състояние на абсолютна разруха, а вътрешно се чувствам като развалина, от която вече дори гредите не са останали. През целия ден усещам болки в цялото тяло… В гръб, в кръст, глава, гърди… Навсякъде!…
Вечер седя до късно, защото не ме хваща никакъв сън. По някое време вече се чувствам как тотално нямам сили и се тръшвам в скапаното, добре познато легло… След дълго въртене и мрачни мисли, очите ми се затварят… И започва поредния кошмар – сънища тип – убийства, насилие, кръв, страшни образи и абсолютен ужас , докато спя. Когато се стресна и отворя очите си, в първия момент се чувствам как все едно са ме смачкали…тялото ми е като пребито. Не ми се става от леглото, защото нямам желание. След сън, аз чувствам страшна умора, вместо отпочиване… Ставам с триста зора от леглото… Правя кафе,
паля цигара… Чувствам неразположение в цялото тяло… И паник атаки – постоянно…
В момента живея с вуйчо си, който е алкохолик, и старата си баба, която всеки божи ден, още щом стана от сън, започва да мърмори, да кълне и чумосва… И постоянно натрапване – „яж“, „спи“, „защо седиш до късно“, „къде ще отиваш“? …. Все едно съм малко дете без право на никакво лично пространство и свобода. Това ме задушава, кара ме да се чувствам напрегнат, унил и гневен вътрешно. Постоянно се опитвам да им кажа, че аз съм отделна личност и имам право да определям живота си и не е правилно да слушам постоянно подценяване, разпити и обвинения, сякаш съм предмет…
Следват караници, защото разбирането го няма!
От малък израснах в среда, където липсваше каквато и да било форма на любов, мир и свобода. Баща ми дълги години ни тероризираше и не ни даваше право на собствено мнение и живот. Все той се считаше за прав и дори и бяхме длъжни да се обличаме както каже той, да говорим както каже той… И винаги обиди и агресия. Понеже той страда от мания за величие, и в същото време е маниак на тема дрехи и жени и цял живот е живял така. Майка ми от собствената си слабост го търпя цели 19 години, в които раздели и събирания имаше стотици…хиляди… Така и не се стигна до консенсус. Роди се второ дете – брат ми.
Последва развод малко след това и нещата станаха още по-трудни. Защото израснахме при майка ми и баба ми. Бащата на майка ми е починал когато съм бил много малък. И така две слаби жени, отнеха моето бъдеще и това на брат ми. Той още докато се роди, биваше глезен от тяхна страна и оправдаван за всичко. А аз бях отделен и винаги без вина, но виновен. Майка ми винаги е страдала от параноя и прехвърли собствената си слабост върху нас. Постоянно с баба ми, ни контролираха до крайност.. Искаха да знаят всяка крачка която правим.
И винаги следваха заплахи, че ще се обадят на баща ни, който идваше от време на време и мен ме биеше до посиняване. Дори е пробвал да ме задуши. Манията им за власт над мен беше масова. И постоянно на мен ми се повтаряше, че светът е ужасен, че ще ме убият, ще ме отвлекат, да не говоря с никого. Че съм длъжен да се подчинявам, те били длъжни да ме възпитат.. Но това не беше
възпитание, а жива мания за контрол и мъчение. И куп страхове, които от малък те прехвърлиха върху мен.
Отделно е фактът, че на няколко пъти съм слушал как не съм желано дете, как е било по-добре да не се раждам и аз израснах с изградено чувство на вина. Всеки път бях подценяван, че не мога нищо, че не мога да мисля, че съм неспособен. И все те трябваше да ми казват какво да правя с живота си. Психически тормоз…
Брат ми колкото растеше, ставаше досущ като баща си. Същите маниери, същата агресия, и неадекватно поведение. Създаваше много интриги у дома и се смееше, когато успяваше да скара всичко живо у дома и да предизвика трагедии. Дори си позволяваше да посяга на нашите. Но беше под крилото им и те винаги са го толерирали. Незнайно защо и по каква причина! Между нас се пораждаше омраза и презрение и в нас ставаше невъзможно да се живее. По никакъв начин!
Не разбирах отношението на собственото си семейство, и всеки път когато се опитвах да открия пред тях душата си, срещах неразбиране и се затварях в стаята си. Започнаха се депресии. Изпадах в странни състояния. Исках да посягам на живота си. Не можех да слушам гласовете на никого в дома си и всичко ме убиваше. Когато тръгнах на училище, вече бях със страхова невроза и социално неприспособим. Не можех да си намеря никакви приятели, нито кръг. Това съвсем ме убиваше.
Освен всичко останало в училище аз понасях терор от всякакъв тип. Просто защото бях притеснителен и не можех да се впиша в никаква среда. 8-те години през които учех, бяха моят абсолютен кошмар. Понасял съм унижения от всякакъв тип. И когато се приберях в дома си, следваха разправии заради брат ми, а вечерта вуйчо ми се напиваше и започваше да ни псува и тормози. Баща ми ни заплашваше дори от разстояние. И всичко това тотално ме унищожаваше! Защото нямаше никакво спокойствие.
Така изминаха годините от живота ми. Години, в които аз нямах никакъв живот на млад човек, никакви развлечения. Нито ласки и добри моменти, от които има нужда едно човешко същество.
В крайна сметка след завършване на осми клас, вече бях тотално съсипан. И ужасно слаб, защото винаги съм бил физически слаботелесен, което от своя страна ме комплексираше още повече. Така прекъснах своето образование, защото изпитвах страх да доближа училищен двор. Последва насилие от страна на баща ми (за пореден път), заплахи и прочие. И в крайна сметка се отрече от мен. Следващите години от моя живот станаха още по-жесток ужас.
Впоследствие от отчаяние и само за да избягам от критичната обстановка у дома, започнах да се събирам с лоша компания. Аз нямах никакъв опит в живота, заради постоянния контрол и ограниченията които ми се налагаха години наред. И заради това попаднах в първата компания която ми обърна внимание. След това затънах още повече. Защото тези хора бяха алкохолно зависими. Аз попадайки там се превърнах в част от тях. Започнах да пия. Да пуша. И пропадах неистово, и с пълни темпове. Това продължи някъде година и половина. В крайна сметка събрах сили и скъсах достъп с този начин на живот.
Оттам нататък обаче се затворих между четири стени. Спрях да излизам. И всеки ден беше истински ужас. Затвор.
Нещата в къщи ставаха все по-лоши. Защото по цял ден брат ми не спираше да говори глупости, а нашите му отделяха пълното си внимание. С него бяхме толкова различни, и нямахме нищо общо.
Караниците бяха драстични, а майка ми вземаше винаги грешната страна. Баба ми с годините ставаше все по-мрачен и негативен човек и говореше само лоши неща. Вуйчо ми все така правеше алкохолни прояви.
Малкото случаи в които излизах, примерно до магазин или нещо подобно, виждах презрението в погледите на хората и все се намираше някой, дето се опитваше да ме обиди или нарани. Появиха се фобии да разговарям с хора, фобии да се движа спокойно по улицата. Бях изтъкан от страхове. Усещах как живота ми е абсолютна пустош. И чувствах бъдещето си разрушено до основи.
Претърпял съм също така операция, когато бях едва на 13 години, операция от която се възстанових адски трудно и с риск да остана стерилен, според лекарите… Това беше шок, който ме разтърси съвсем. И от този ден сякаш не съм същият човек. Да не говорим за мислите, които ме нападаха… Че си нямам приятелка, нито приятели. Че нямам радост… Нито обич от когото и да било.. Това ме съсипваше и аз слабеех с всеки ден. Топях се. Нощем, когато легнех да спя, виждах гневния си баща как ме пребива безмилостно и куп други ужасни неща.
Напрежението в нашия дом ескалира когато майка ми беше вкарала един престъпник в нашия дом, който в началото се представяше за бог и спасител на семейството ни. Правеше се на уникален и грижовен човек и даваше големи обещания. Впоследствие се оказа човек с тъмно досие и абсолютен лъжец. Но когато го разбрахме, семейството ни беше на ръба и затънало в куп борчове и дългове. Освен това с брат ми на няколко пъти щяха да се бият, защото брат ми ревнуваше, че майка ми е вкарала друг мъж в дома ни. В крайна сметка този човек успяхме да го махнем от нашия дом, но последиците които остави той, белязаха всички вкъщи…
След това нещата се влошаваха все повече и повече. Майка ми и баба ми тотално бяха загубили контрол над брат ми, който си правеше каквото си поиска, включително и проявяваше агресия спрямо тях. Всичко това беше следствие от факта, че те винаги са му казвали, че той е специален и че всичко в живота ще има .. Величаеха го, а и той носеше същия манталитет на баща си. Стигаше се до луди сблъсъци между него и мен, след което това прерастваше в див и семеен скандал между всички вкъщи. От всичко това стигнах до състояние, в което не можех да търпя нито гласовете на хората около себе си, нито техните лица… Чудех се как да спра този кошмар.. Усещах безсилие… Без завършено образование, без никакъв опит в каквато и да било сфера, слаб и с куп страхове… Не виждах никакъв изход за себе си.
Няколкото пъти в които опитах да започна някаква работа, то беше пълен провал. Още с попадането ми сред работен колектив, целия се изчервявах и изпитвах тотална скованост. Докато ми се кажеше какво трябва да правя, аз вече го забравях… Така изгубих почвата си за живот. Оттам започнаха паник атаките и страшните фобии, които до днес се проявяват в мен и съм стигнал до крайната фаза на унищожението.
Единственото нещо, което имам като развлечение, е един Интернет… Да, от няколко години насам аз водя един виртуален живот.. И това е единственото, което ме разсейва в моят безсмислен и изпълнен с ужаси живот…
Това разбира се, има и лоша страна… Защото чрез Интернет аз търсих спасение и обич, които не виждам никъде около себе си. И си мислех, че ги намирам. Пишейки с момичета, се случваше да се влюбвам и да копнея за тях. Седях по цели вечери пред компютъра, мислейки си че поне тук, от някое създание съм обичан. Но всеки път нещата стигаха до никъде.
В един момент въпросното момиче , на което се надявах, просто ме игнорираше, или ми казваше че няма как да сме заедно, че не може да бъде с мен и т.н… Всеки път историята се повтаряше, и аз месеци наред след това бях полужив…. Защото се късах от рев, не се хранех, понякога пиех… И се питах защо по дяволите аз от никого не съм обичан… И отново се надигаше в сърцето ми бунтът – лудия гняв към семейството ми, заради което сега аз не мога да имам нормален живот и не мога да предложа нищо на момиче… Аз виждах как всеки път, когато споделях историята си на някое момиче, нейното поведение се променяше и тя просто ставаше различна в отношението си към мен…. Това ме убиваше, и все повече си задавах въпроса какво ще правя в този живот. Как ще се справям. Не виждах никакъв изход.
Освен това започнах да разказвам историята си в различни форуми и групи, с надеждата че спасението ще настъпи в моя живот. Но истината бе, че аз срещах повече нападателни и осъдителни коментари от хората, отколкото желание за разбиране и някаква помощ… Това ме смазваше и не можех да си обясня тази злоба и отношение от хора, които реално дори не са ме виждали.
Но аз не спирах въпреки всичко да търся изход от своята ситуация. Знаех, че моят живот има стойност и че като всеки човек на тая земя, заслужавам да бъда мъничко щастлив… Последните три години от живота ми, са повече от ужасяващи.. Вече три лета по ред, аз си събирам багажа и заминавам от нас.
Виждах като единствен изход, просто да се махна от дома си и да тръгна нанякъде… Разбира се, без да давам никакво обяснение на семейството си къде отивам и какво мисля да правя. Те само знаеха че се махам, и следваха скандали и упреци, че аз нищо няма да постигна, къде си мисля че ще отида… Пак съм щял да се върна и други подобни изрази ми изричаха. Тези хора буквално ми се подиграваха, и аз избухвах към тях, защото не можех повече да търпя безочието и наглостта им. Бях тотално объркан защото нямах представа къде да
отивам и какво ще става с мен… И заминавах. Оттам започваше поредната черна част в моя разбит живот. Скитах по улиците безпътен и ставаше така, че оставах да спя по чакалните на гарите, защото не можех да намеря за себе си никакъв изход. Търсих някакви сдружения или друг вид учреждения, които да ми помогнат по някакъв начин, но така и не намерих помощ. Някои ме отпращаха, други не можах да открия.. И така започна моята улична история. Стигнах до там, да бъда един уличник, принуден да избяга от дома си. Така бях по цял месец и как оцелявах, само аз си зная. По улиците ми се случваха различни неща, гонен бях от наркомани и на няколко пъти щях да бъда отвлечен. Изживявах истински страхове… Но, до някаква степен аз се чувствах най-сетне – СВОБОДЕН. Защото не виждах ужасът у дома, нито лицата на моите тероризатори. Мъчеше ме обаче мисълта какво ще правя.. Аз изнемощявах и краката ми ставаха в рани. Майка ми се обаждаше да попита какво правя, и разбира се, по време на разговорите се карахме, защото тя не спираше да ми повтаря да се прибера и че всичко ще бъде наред. Не вярвах на нито една нейна дума… Но за мое най-голямо нещастие след месец скитане, аз бях крайно отпаднал и с рани по краката си..и осъзнавайки че няма как, аз трябваше да се върна отново в същия ад….това тотално ме плашеше и смазваше. Мисълта, че отново ще стане на тяхното и аз ще се върна в затвора, от който избягах…ме скапваше! Бях потресен.. Не разбирах как моя живот нямаше стойност за никого ..
Така ставаше, че аз губех още ценно време от живота си и правех отново крачка назад… И още със завръщането си в стария ужас, нещата ставаха все по-брутални. Едва издържах по няколко месеца и заминавах отново… Но историята се повтаряше… И не можех да сполуча и да намеря изход…
Миналата година ме бяха извикали едни хора от Бургас, с обещанията че всичко ще е наред. Аз отидох. Но след отиването ми там, те се оказаха коренно други хора. Те бяха семейство, жена и мъж с едно дете. Мъжът беше с доста внушителен вид, и жената постоянно ми повтаряше, че ако нещо не изпълня както ми казват, ще ме намерят където и да отида, и ще пострадам. Постоянно ми говореха колко са властни и страшни.. И аз бях неспокоен, въпреки че им вършех сума ти неща в къщата. Но понеже съм с паник атаки и често се изолирах и усещах напрежение, те все ми повтаряха че „хленча“, а не проявяваха и грам разбиране към състоянието ми. Накрая се наложи да си тръгна от там.. И после отнесох куп заплахи от тях и обвинения че не ставам
за нищо..
Два месеца по – късно пък, ме бяха насочили към някаква църква едни други хора. Но то се оказа секта от тези, които облъчват съзнанието и довеждат хората до самоубийство… Успях, слава Богу да се отърва и от там… И много се наплаших сред тези случаи… Много хора ме подвеждаха и накрая бях просто унижен.
И вече не знам как да постъпя… На кръстопът съм, защото зная, че грам не мога да стоя повече в този ужас, който с всеки ден е по-зле… Но от друга страна изпитвам фанатичен страх какво ще правя в живота и страх от хората и намеренията им.. И това ме разкъсва вътрешно, защото се обърквам съвсем. .
От няколко месеца съм отново в същата и брутална обстановка. С тази разлика, че майка ми и брат ми (слава Богу) се изнесоха на квартира. И аз останах само с баба ми и вуйчо ми… Но както споменах в началото на изповедта, баба ми непрестанно за нещо е сърдита, и редовно изговаря думи, с които буквално ме задушава и в нас е трудно и все по-ужасно за мен да стоя. Нея я дразни факта, че аз седя нощем до късно. Дразни я, че навън хората вдигали шум. Постоянно ме подлага на кръстосани разпити и вече само докато я видя, аз чувствам
силна паника… Явно ми действа унищожително. От друга страна вуйчо ми периодично продължава да пие и когато е пиян, в нас се вдигат грандиозни скандали. Преди няколко вечера беше отново пиян и щяхме да се избием.
Просто тази обстановка ме унищожава тотално и аз вече усещам как не мога да издържам на всичко това. Пълен съм с липси и именно тази тотална самота, липсата на ласки, любов и преживявания, просто разбиват целия ми свят… Не знам какво да правя и се чувствам безпътен, безизходен. Имам единствено един съсед, при когото мога да отида да поговоря, но той също ми срива живота и ми влияе много зле. Събира се с лоши компании, пуши марихуана по няколко пъти дневно. Той също е от разбито семейство. И виждам как още повече се сривам. Освен всичко както споменах, имам ужасни паник атаки и огромен страх. Паник атаките и състоянието ми са доста трудни за описване, но доколкото мога ще се опитам да ги опиша.
Натрапчиви мисли на страх! Това е първото… Когато изляза навън, ми се струва че всички хора ме гледат, че съм прокажен сред тях и че мислят да ме убият, или да ми посегнат сексуално… Това ми се върти в главата постоянно.. И си представям някакви картини как ме правят в кръв, как ме инквизират и няма кой да ме спаси… Когато минавам покрай хората изпитвам силно напрежение, направо ми става горещо и дори когато слушам думите им, си мисля че те ги отправят към мен. Нямам никакъв мир.
Другото е, мисълта че някога ще съм в друго тяло и ще ме режат.. Ще съм в някакво робство, подобно на турското и ще ме измъчват.. И не мога да спра да чета и мисля за такива неща и това ме разстройва.. Започвам буквално сякаш да усещам болка по цялото тяло…
Другата мисъл е, че аз е невъзможно да съм нормален човек, нито да работя и живея нормално… Седя и се виждам като обречен човек, неспособен.. Страх изпитвам от света в който живея.. Постоянно мисля че ще стана свидетел на побой.. Самия термин насилие ме ужасява… Може би от побоищата в училище и от баща ми, станах така. Не знам.. Когато вървя, виждам баща ми във всеки трети човек… Сънувам го насън как ме бие…
Сънят ми е нестабилен.. Сънувам страшни образи, картини и тн.. Понякога се стряскам и не мога да заспя с часове.. Отделно от години изпитвам тежест в гърдите, нещо ме стяга там, като менгеме.. Болки в главата също и напрежение.. Носът ми от една година е все запушен и понякога ме боли челото като дишам през него.. А не съм болен от грип или нещо.. Явно е форма на депресията…
Изпитвам панически срам от хората.. Срам да вляза в голям магазин, да си избера дрехи, да пазарувам.. За мен това е немислимо. Изпотявам се и блокирам… И.. огромна умора.. Слабост.. Лошо ми е през повечето време…
И мисли за самоубийство, постоянно… Мисли на безпътица и страх от това какво ще става с моят живот…
Гласовете на хората около мен ме дразнят, не мога да ги понасям. Искам тишина и само тишина… Това е горе долу моето състояние …
А единственото нещо, което искам и за което си мечтая…е просто да спре всичко това, да замина и най – сетне повече наистина да не се връщам и да бъда нормален човек… Миналото просто да остане зад гърба ми.. Защото в противен случай – не знам дали има смисъл изобщо да живея на тоя свят …
Вижте още: За тези, които са изгубили смисъла на живота – Виктор Франкъл
Споделяйте с приятели на воля: