Изгубихме се в превода на чувствата си.
Защото единият от нас не разбираше езика им.
А другият не умееше да ги държи в себе си.
Разминахме се в словореда на една любов, която се опита да полети…
Но вместо това падна и си счупи крилете. Изкуственото дишане не помогна особено.
Прегръдката на телата ни не успя да притъпи болезненото чувство в душата…
Вероятно ни заболя и двамата. Толкова, че да се откажем от тази реанимация.
Не се съживява нещо, което е счупено до патология. Нали?
Оставяме я по средата …да агонизира, да хваща ръжда, да се изтича по тротоарите, да се въргаля в калта.
И продължаваме сами, рязко обръщаме гръб, за да не видим соленото в очите си.
Стискаме в юмрук липсите си. Преглъщаме виковете си.
Препъваме се в разхвърляните части от това, което имахме.
Нищо!
Не се обръщай!
Любовта обича смелите.
За да живее.
А нашата ухае…на свещи и тамян!
Автор: Донка Тенева
- 2Shares
2