Желанието за близост, копнежът да обичаме и да бъдем обичани принадлежи към нашата най-съкровената същност. Когато обичаме, ние се стремим да направим любимия си човек щастлив, искаме да отгатнем всяко желание, да му дадем всичко. Дори понякога и всичко не ни се струва достатъчно.
Често пъти когато ние самите имаме нужда от обич, нежност и внимание сме склонни да даваме все повече от тях на човека до нас с надеждата, че той/тя ще ни отвърне със същото. Ако това не се случи или се случи, но не е достатъчно (според нас) за онова, което ние сме дали, какво правим?
Увеличаваме усилията си, даваме още. И още…
В резултат отсреща човек дори се чувства все по-малък и по-виновен и дори да иска да ни върне, ние вече сме го затрупали с още. Идва момента, в който си казваме „Аз колко много правя за него/нея?” , „Колко много му дадох – а какво получавам?” „Това ли заслужавам?” (без другия всъщност да го е искал от нас, ние сами сме избрали да го дадем). Следва разочарование, гняв, обида, раздразнение, отчуждение…сюжетът ви е познат.
Ето какво се случва в действителност, обаче:
Когато дадем на някого частица от себе си, под каквато и да е форма – грижа, внимание, обич или материални неща, другия винаги се чувства специален и обичан. И много скрито под тези чувства… задължен.
Една част от него истински копнее да върне този специален жест и това е кармичен закон. Не винаги, обаче може да е в състояние (емоционално или материално) да го направи. Както и не винаги може да ни го върне по същия начин. Тогава една част в него остава недовършена и недоволна.
Следва ново „даване”, което още повече затваря получаващия и вече идеята за връщане става все по-трудно осъществима, което кара човек да се чувства „малък”.
Всички знаем, че никой не обича да се чувства непълноценен, това води след себе си неприязън и отдалечаване и рано или късно той се отдръпва от нас, при всичките ни опити и „всичко онова, което даваме за него”. Това разрушава една от най-важните предпоставки за истински отношения, а именно – любовта между две РАВНИ човешки същества.
Всеки път, когато даваме, условно казано ние ставаме по-„големи” от партньора си и без да осъзнаваме правим него малък. Колкото и изкушаващо да е да дадем всичко на някого, важно е да му дадем и нещо друго – пространство и време. Доверие и вяра в него.
Понякога когато сме постъпили лошо с някого, а той ни отвръща отново с доброта и любов това отново ни прави „лоши” в собственото си усещане и пречи на това да бъдем в равнопоставени отношения.
Защо е важно да реагираме на лошото, което понякога получаваме в живота си – именно заради чувството за невинност което човекът, който се чувства жертва в отношенията, преживява.
Скритата динамика на душата ни е много по-фина от садистичното народно поверие „око за око, зъб за зъб“ или от мазохистичния християнски завет „ако ти ударят едната буза, обърни и другата“.
Понякога просто следваме най-доброто, на което сме способни.