Майки

Преди малко ми се обади по телефона. Или, по-точно, набра номера ми…Чух, че пое въздух, но последва треперещо мълчание, от което ме побиха тръпки…

Опита се да каже нещо…Не го разбрах. Затова започнах аз да говоря. Някой трябваше да започне пръв…

„Още не съм тръгнал- каза след известно време той- не мога…“

Гласът не беше неговия. Въздишаше тежко, подсмърчаше…А вече е голям мъж!…Почти на 23…Наистина ли е голям?…

Не бързай! Не е нужно!- бяха думите ми…

Отново последва мълчание…Но държеше аз да съм от другата страна на линията. Прави го, когато му е много трудно…

“ Знаеш ли, колко болка имаше в очите на майката?…

Задави се…Не беше нужно да ми обяснява.

В очите ми бликнаха сълзи…

Няма мерна единица за болката, когато човекът с неочакваната диагноза, или безумно отнетия живот, е твой близък, а още повече- когато е твоето дете. Когато виждаш бледото лице и гаснещия поглед. Когато използваш най- дребния повод да прегърнеш и да усетиш дъха му. А после, когато…

…………………………………………………………………………………………………

След малко започваше кафе- паузата, а сервитьорите бързаха да подготвят бюфета.

Застанах с гръб и се опитах да преглътна мъчително заседналата буца в гърлото. Бях на 18, когато изпитах същото, което синът ми чувстваше…По някакво стечение на обстоятелствата в онзи ден и момент до мен имаше малко дете, което очакваше да му попея…И аз запях- една симпатична детска песничка…

Оттогава това е един от начините да преодолявам трудните ситуации…

Пея…

Чух хлипането на сина ми по телефона. Моето пораснало момче. Плачеше…Нека!Не бива емоцията да отлежава някъде дълбоко в него!…Завърши училище като първенец на випуска.Мислеше, че може и знае всичко. Но постепенно животът го подложи на своите тестове за проверка. А всеки знае, че в голяма част от случаите, те са безпощадни..

Днес денят му не е безгрижно различен. Видя болката в очите на майка, загубила детето си. Усети покрусата, скръбта. Разбра, че цветята могат да означават раздяла и съпричастност…

А когато се докоснем до смъртта, осъзнаваме или си припомняме, че дишаме, виждаме, чувстваме…, че сме живи.

В дни като този разбираме, кое е истински необходимото.

Говорех бавно….и трудно…

Знаех, че ще му е нужно време, за да изживее случилото се. В началото ще се лута в недоумението, че всяко нещо- добро или лошо- има край. Ще се опита да си представи какво е да не диша, да не вижда…Известно време ще си спомня, а може би, и ще сънува безсилието и отчаянието.Ще се смъмри за осъзнатите грешки (надявам се) и ще продължи напред…

За да разбере, че е невъзможно да надживее собствения си живот.

Но само от него зависи да го изживее мирно и пълноценно…

Върнах се в семинарната зала.

Мой колега разказваше въодушевено колко е лошо внучето му…

Реагирах остро. Не вярвам, че децата ни са лоши, но често, или са много нещастни, или попадат в жестоки обстоятелства…

Можех да бъда по- любезна, можех да не му обърна внимание.

Не се овладях.Мъдростта, обаче, казва, че страданието не е оправдание.

Има още да работя върху себе си.

Има.

Автор: Иглика Нинова

п.п. Не искам да нарека този свой текст „вдъхновение“. Той е болка.

 Вижте още: Писмо от една майка до нейната дъщеря