Мога и искам ли да бъда различен, “друг”, “не-само-същия” – не следва ли да се запитам и това? Става дума за това да бъда раз-личен спрямо самия себе си, а не спрямо други хора. Другояче казано, готов ли съм да се променям, открит ли съм за промени?

Понякога ми се случва да се “отвратя” от себе си, дори да изпитам погнуса от това как живея. Веднъж презрял себе си, не следва ли да се опитам да стана по-различен? Дали това е по силите ми?

“Аз съм си аз!” – нали така твърдях? Не се ли оказва тогава, че дори и да презирам до погнуса себе си, трудно мога да стана друг? Има нещо устойчиво в мен, благодарение на което “съм това, което съм” – и друг… не мога да бъда. Така ли е, не може ли да бъде и другояче?

Ако съм обречен да си бъда… все същия (а аз безспорно ще си бъда “този” до гроб!), то това не е ли отчайващо? Не трябва ли да се примиря и да не искам повече да бъда друг, по-различен? Дали в мен не е налице една “същност”, от която изцяло зависи съществуването ми? Моята “природа” ли е това, което предопределя всичко, което ме чака? Значи – ако е така – още преди да се родя в мен са “вложили” някаква същност, под чиято власт ще остана докато дишам? Никога ли няма да мога да отхвърля такова бреме?

Възможно е да съществува човешка природа, която да е неизменна. По същия начин, по който и моята котка си има своята неизменна “котешка природа”. Тя ще си остане котка завинаги, аз друго, освен човек, не мога да бъда. (Дали?!) В такъв случай от мен нищо не зависи. Всичко ми е “дадено” наготово. Каква противна гадост! По-добре да бях котка…

Да, но между котките особени различия не съществуват, докато между човеците един вид са “задължителни”. Аз, например, не искам да бъда като “онзи там” и ако се уловя, че съм заприличал на него, не само ще се презра, но и ще се самоубия. Просто непоносимо ще ми е на съм като него, жалко ще е да бъда като него. Не стига, че той “замърсява” земята с присъствието си (има и такива!), но и аз – същия като него! Ще стане прекалено!

На моята котка обаче й е все едно дали е като някоя друга или пък е “по-особена”. Тя смирено си стои все същата “по същност” като всяка друга и хич не й пука от това. Да, но на мен ми пука, и то много: ще бъде унизително да бъда като някой друг! (Да, ама ако той е щастливец като… Лео ди Каприо?!) Но аз се отклоних, нали ставаше дума за това мога ли да бъда различен в сравнение със себе си? Ето колко лошо е да “умуваш изобщо”! Затова ще говоря само за себе си…

Впрочем, казано е: “каквото човек прави, такъв той и е”. Аз мога да правя каквото си поискам, аз мога да избирам съществуването си. Не съм обречен да живея монотонно. Избирайки “това” именно съществуване, аз неизбежно ставам “такъв”. Избирайки някое друго, защо да не стана “друг”, поне малко по-различен? Затова и казах, че животът, който съм избрал, ме “прави” такъв или някакъв друг.

Цялата работа значи е в начина, по който живея. Има ли непреодолими пречки да избера друг, по-желан начин на съществуване? (В сравнение с този досега, от който изпитвам само погнуса! В сравнение с този, който вече съм презрял!) Не, макар че няма да ми е леко да се откажа решително от онова, с което така съм свикнал. Та нали то е станало, казват, моя… “втора природа”? А коя ли ми е първата?

Аз, например, мога да бъда дребнавичък еснаф. Например мога да бъда и подлец. Какво ми пречи да бъда и достоен човек?! Или пък лъжец, мръсник, “насекомо”, “свиня”, “лисица” (метафорите с животни много ми харесват!)? Но това, че много съм лъгал, прави ли ме “лъжец до дупка”? Не, разбира се, аз във всеки миг мога да се отвратя от лъжите си и да започна да говоря само истината. Не е трудно да бъдеш и искрен, достатъчно е да го поискаш силно.

Аз, например, съм “развратен”, много съм развратничил, обичам да развратнича. Но в един момент няма ли да се “преситя” от разврата си? Няма ли да се “задавя” от него и силно да възжелая… добродетелта въздържание? Мога ли да бъда “чист” ако никога не съм изпитвал гадостта на разврата, на пълния, съвършен разврат? Как тогава ще съм се погнусил от нещо, което ми е непознато? За което… имам само абстрактна представа?

Как ще намразя нещо, ако не зная какво е то? Каква е тази наивна, стерилна добродетел, която не подозира за отвратителността на разврата? Тоест, която не го е преживяла. Казали й били, че разврата е нещо лошо – и тя… взела, че повярвала! Не стават тези неща така…

Човек може да презре истински разврата само ако го е преживял. При мен е точно така. Едва тогава аз намирам сили да го преодолея. Отвращението ми е достатъчно за да възжелая добродетелта, за да разбера нейната привлекателност. Жадният най-силно желае водата. Той цени най-добре превъзходният й вкус. При това такъв “сънува” само чистата вода от извора. За “препилия” и току що пилия водата просто му е безразлична…

Даже котката, ако седне веднъж на гореща печка, повече никога няма да сяда и на… студена (помня този пример отнякъде)! Който се е опарил, той ще има “едно наум” и ще се пази. Е, вярно, аз мога да “предвиждам”, но общо взето много-много не се възползвам от тази възможност. Оказва се, че за ме тя е твърде… абстрактна. Друго си е… жизнената достоверност, съвсем различно е когато съм опитал. Добродетелта на “сухарите”, които никога не са изпитвали съблазнителността на разврата, е прекалено скучна. Те и на себе си, вероятно, са омръзнали.

Някак си “по-човешко” е да презреш злото не просто защото си “застрахован” по начало срещу него, аз защото сам си го презрял. Изпитал си страдания заради него. Непосредствено те е овладяла погнуса. Ако за мен “изкушения” не съществуваха, то тогава колко ли струва и моята добродетел?

И какво излиза? Мога да ставам различен, но само през горчилката, през пречистването, което сам съм пожелал. Понеже съм се настрадал от досегашното, понеже чистосърдечно съм го презрял, съм се оказал пленен от доброто. Лошо е когато искаш да се промениш, да не… “намираш сили”. Смятам обаче, че ако желанието е налице, сили ще се намерят.

Става дума за истинското желание за промяна, не за привидното, илюзорното. “Искам да откажа… цигарите, но не мога!” – оправдават се ония, които просто си искат да пушат. Тоест “да пуша” (като комин!) ако е по-силно от желанието ми да не пуша, то явно ще си остана пушач. Но ако решимостта е налице (на основата на силното желание), то нима има нещо, което да може да ми попречи да стана друг?

Ясно е, че работата се свежда до това дали истински съм поискал. Ако е така, то нищо не може да ме спре. Но как мога да поискам нещо истински?