Живеем в свят на дуализъм, природата от която сме изтъкани сама по себе си е дуалистична и може би това е причината да обитаваме едновременно две напълно равноправни реалности, които не спират да се преливат една в друга.
Материалната субстанция се смесва с духовната и така се ражда един нов обективен свят в сферата на субективната реалност на Аза.
В един такъв свят изтъкан от противоречията на собствената си природа, ние не спираме да се лутаме в лабиринта от хиляди избори. Дали бихме могли да сме сигурни, че всичките ни добри намерения са именно такива ,а не са продиктувани от факта, че се намираме върху една нестабилна платформа, каквато всъщност представлява земния ни живот. Тази платформа, понеже е временна и като цяло не е много плътно прикрепена към основния фундамент е в постоянно движение и се накланя в най различни посоки.
В стремежа си да се задържим на нея, се опитваме да запазим равновесие или така наречения баланс. Понякога действаме инстинктивно, друг път целенасочено следваме определени правила, в нередки случаи обаче изгубваме контрол и сякаш я подкарваме през просото. Тогава се търкулваме в посоката, в която е наклонена платформата без да си даваме сметка,че именно ние сме причинили тази неравност и никой друг освен нас не носи отговорността за големината на този наклон.
Твърде често, макар и продиктувани от добри чувства, действията ни се оказват крайно неефективни, безрезултатни, че даже и обратно пропорционални на това, което сме очаквали. Може би именно това лежи в основата на синтезираната човешка мъдрост, която гласи:
– „Няма ненаказано добро“
С развитото си биологично зрение, ние възприемаме външния свят и природата ,която ни заобикаля. За жалост анатомичните ни очи долавят единствено повърхностния облик на видимата материя. От там насетне телесният ни ум с подкрепата на тренираната и упражнявана с години логика дава отговорите на това, какво всъщност представлява материята изграждаща плътните форми. Аналогично, по сходен начин се повтаря и случващото се в нашия таен душевен свят. С вътрешното си зрение успяваме да възприемем само толкова ,колкото е изплувало на повърхността. В повечето случаи, това са неясни ,загадъчни фигури,напомнящи безплътни силуети- плод на нашата сетивност.
Неизбежно е, да не признаем, че все още сме твърде далеч от истината за самите нас. Наложително е, да се съгласим, че все още твърде бегло познаваме естеството на това, което ни изпълва и ТВОРИ нашият вътрешен свят.
С цел да избегнем коварните сблъсъци, с неясно очертани в тъмното силуети на айсберги, сякаш би било добре да си напомняме, че понякога “Пътят към ада е постлан и с добри намерения„.
Това би могло да бъде просто една фраза отекнала през годините.
Но също така, би могло да се превърне и в безкомпромисен фрагмент от един дълбок изказ, изречен в потвърждение на факта, че няма ненаказано добро-каквото и да означава това.
Питам се ………….
Дали, когато ни се прииска да правим непоискани добрини, вярваме, че сме достатъчно искрени, или действаме под някакъв импулс.
Импулс породен от неосъзната корист.
Импулс произлязъл от спотаено чувство за вина?
Импулс появил се в ядрото на стремежа да изпъкнем с добрината си?
Питам се…
Дали винаги сме подготвени и сигурни да реагираме в различните ситуации, които биха произлезли след нашите действия? Дали по- добрият вариант не е да изчакаме друг подходящ момент за намеса.
Дали изобщо трябва да се намесваме и да променяме вече установения ред на нещата, само защото си мислим, че така ще е по-добре.
Всички тези въпроси и мисли ме провокират да ви ви разкажа една лична история, останала в паметта ми, под формата на житейски урок.
Прекарах няколко години в ранчо, споделяйки живота си с мъж, който и до ден днешен продължавам да считам за свой духовен баща. Той беше Горд собственик на осем коня, с които изкарваше прехраната си ,предлагайки атрактивни разходки в планината на туристите от близките курортни селища. Звучи доста романтично. Истината обаче е ,че животът ни не беше изпълнен основно с романтиката, която повечето хора са свикнали да отнасят към конете. С лека нотка на носталгия по това безвъзвратно отминало време споделям, че отглеждането и грижите по тези така прекрасни създания не беше „лесна работа „. Липсата на подходящи условия, особено в по–студените месеци допълнително усложняваше нещата. Най–усилено работехме през лятото. Когато имахме повече ездачи за деня , не ни оставаше много време да разсъждаваме върху трудностите или пък да се оплакваме от тях. Тогава просто вършехме ежедневните си задачи без да усетим как отлита времето. В други дни, отсъствието на туристи определяше хода на събитията, но дори и тогава животните и грижите по тях си оставаха на първо място.
През лятото конете пасяха разпръснати на обширна ливада с площ около 20 декара. Връзвахме ги за единия крак с дълго въже, другия край на което беше здраво прикрепен към дебело метално колче забито в земята. Разстоянието от кон до кон се измерваше грубо от по няколко стотин метра. Целта на това да са толкова отдалечени един от друг беше да им осигурим достатъчно трева, както и да предотвратим оплитането на въжетата или евентуално спречкване между жребците. В горещите дни пояхме конете минимум два пъти. Ако човек беше сам, извършвайки тази дейност, то времето за поене отнемаше приблизително час и половина. За аматьор като мен, продължителността на този процес значително се удължаваше.
Измежду всичките шест жребеца, една кобила и един скопен кон, най много се открояваше именно този, на когото мъжествеността беше насилствено отнета. Независимо от този факт, Барон–така се казваше конят -си оставаше най-породистия, най умния, най-чувствителния и същевременно най-плашливия кон. Вродената му интелигентност не му помагаше особено ако някой рязко размахаше ръце над главата му или пък недай си боже, се налагаше да мине на тръс или галоп покрай нещо ново и непознато за него, като например-купчина боклук стоварена близо до пътя по който яздехме.
Независимо от този му недостатък, почти всички бяха очаровани от Барон. Особено по-големият ми син, който по онова време беше дванадесет годишен хлапак. Той неспирно величаеше впечатляващата осанка на това прекрасно същество с думите – “Мамо, това не е кон, това е човек“. Тази негова, по детски изказана крайна мисъл бе изричана с грейнало лице и весела физиономия, украсена с усмивка до ушите. Волен и свободен Барон не спираше да го преследва крачейки след него из разградения двор. При всеки удобен момент това червеникаво Негово Величество с подкупващ жест навираше огромната си кадифено мека глава в подмишницата на сина ми, след което свеждаше издадените си напред изящни ноздри, душейки в джобовете на късите му панталонки. Явно, силно запленен от тяхното съдържание, Барон си беше изработил безупречна стратегия за сдобиването ту с доза слънчогледови семки, ту с някоя джанка, ту с бонбон или омачкано парченце хляб.
Наред с всичките си забележителни качества, определящи неговия безспорен интелект, Барон се открояваше не на последно място и със своята визия.
Той не беше просто красив. Той беше като изваян от длетото на гениален майстор-ваятел на съвършени скулптори. Едър, макар и не много висок, с широк и масивен врат, с ясно изразени мускули и черти, с мека и блестяща козина, с широк и масивен гръб…който всъщност го правеше освен всичко останало и най-удобния кон за езда без седло.
Когато се налагаше сама да поя конете, обикновено го оставях последен, именно поради тази причина-все едно беше десертът с който приключваше водопоя за деня. Един ден реших, че постъпвам крайно несправедливо поради факта, че всеки път го оставях да чака и последен да стига до водата.
Сметнах за нужно да поправя незабавно този факт и когато стана време за следобедното поене на конете го яхнах пръв надолу по склона към дерето, където имаше малък вир. На връщане, по баира обикновено го пусках в лек тръс, който бавно преминаваше в плавен галоп.
Същият този ден очаквах да ме посети моя близка приятелка, с която не се бяхме виждали от доста време. Имахме уговорка, тя да ми позвъни, за да я упътя как да стигне до ранчото и това беше единствената причина да оставя мобилния си телефон да виси на врата ми, окачен за широка платнена верижка, свързана с мобилното устройство чрез няколко метални халки. От темпото, което Барон усилваше по моя команда, металните халки започнаха да се удрят една в друга издавайки ,необичаен за него звук, който първоначално го стресна, а в последствие го ужаси и го накара да хукне като обезумял. На теория бях добре запозната какво се прави, когато конят хукне с мръсна газ. Само на теория обаче. Когато това реално ми се случи паниката ме обзе, бушоните ми един след друг изключваха прегрявайки…..и аз …. Блокирах.
Не можех да мисля за нищо. Цялата натрупана теория се изпари в пространството.
Действах на сляпо в единственото си желание да го спра.
Дърпах юздите с всички сили, опитвайки да се задържа на гърба на Барон, но той не само, че не спираше, напротив – усилваше скоростта, бясно препускайки без посока.
Яздех без седло, ако това изобщо можеше да се нарече езда.
Колкото и удобен да беше гърба на Барон с тази скорост само изпечен каубой, индианец или каскадьор би могъл да се задържи на него. Може би би успял и някой, който знаеше какво прави… Точно в онзи момент аз не знаех…
Животното следваше сляпо инстинктите си породени от страха. Аз за разлика от него, сякаш бях загубила моите. Тялото ми се накланяше ту в една, ту в друга посока, докато накрая безпощадната инерция подло се синхронизира с гравитацията и аз изхвърчах от гърба на коня. След няколкото превъртания, които си спомням като бясно сменящи се кадри на прекрасно, синьо, изпъстрено с малки пухкави бели облачета небе и изсъхнала до бледо жълто трева, тялото ми застина проснато на земята. Без да имам ни най-малка представа какви са пораженията по него успях да повдигна гърба си, дори се изправих и направих няколко безуспешни опита да стигна до Барон, който се беше спрял на около 20-ина метра от мен. Все още твърде уплашен, виждайки ме да пристъпвам към него, макар и бавно, той бягаше. Отказах се. Нещо ми подсказваше да пестя силите си. С онова, което беше останало от тях успях да стигна до малката дървена къщичка, в която живеехме. С вече натежали от болката усилия преодолях двете стъпала към верандата. Добрах се до вратата на стаята, а това да стигна до леглото се оказа изпитание с огромна мъка и трудност.
Докато бях в шок след падането всичко изглеждаше привидно наред, но излизайки постепенно от него започнах да осъзнавам, че съм почти неподвижна от кръста надолу. Болката от разтегнатите сухожилия, която ме сковаваше беше нечовешка. Дори поемането на въздух, за секунди парализираше всичките ми мускули, което от своя страна не ми позволяваше да помръдна. Когато събрах кураж да се огледам, доколкото това ми беше възможно, установих, че малки участъци от кожата по ръцете и краката ми липсваха. Охлузените места смъдяха, покрити с лепкава слузеста течност. Болеше силно и костта под лявото ми рамо, най вероятно силно натъртена или спукана. Всички тези поражения ми се струваха „нищо“ на фона на принудителната, свръх болезнена обездвиженост.
След известно време, когато вече бях в състояние да разсъждавам, установих, че в основата на грешката, станала причина за падането ми, като коварна змия е бил спотаен и свит на кълбо Страхът. Страхът от скоростта на движение, която излизаше от моя контрол. Само той носи нелепата отговорност, именно той е причината да не успея да запазя самообладание и да се опитам поне отчасти да овладея ситуацията.
На един по-късен етап успях да осъзная също, че може би, бих могла да предотвратя онези последвали секунди през, които паниката и страхът се оказаха господарите в тази ситуация, а те, тези господари са в състояние да блокират всички сетива, умения, мисли и действия.
От гледна точка на днешните си възприятия, знам, че тази злополука не е била случайна. Тя е в редицата от многото премеждия през, които съм преминала, за да се науча на нещо.
Аз добре познавах Барон, както и склонността му да се плаши от непознати неща. Той беше свикнал с мелодиите, с които звъняха мобилните устройства, но не познаваше вибрациите идващи от няколко метални халки удрящи се една в друга. Наскоро някъде срещнах фразата, че дяволът бил скрит в „детайла“. Е, аз омаловажих въпросния детайл, дори го пропуснах и си понесох последствията, които за моя радост отшумяха в рамките на няколко месеца до пълното ми възстановяване.
В стремежа си да живеем правилно, каквото и да означава това за всеки от нас, неминуемо допускаме грешки. Грешки, към които бихме могли да се отнесем с любов и толерантност именно защото те са сред нашите най-вездесъщи учители.
Автор: ЕМУЗАРА
Вижте още от този автор:
Споделяйте с приятели на воля:
