Тя беше Опростителят…

Нейното сърце беше толкова голямо, че тя не знаеше как да се откаже от хората, защото винаги виждаше доброто в тези, които обичаше.

Това беше, докато не беше наранявана толкова много пъти, че нямаше друг избор освен да се пусне от тези, които изгаряха дупки в сърцето й.

След това се превърна от онези жени, които ти вземат ума, по един особено влудяващ начин. Хващат те напълно неподготвен за това, което ти предстои.

Сменяваше самоличностите си, по-често от обувките, а повярвайте ми, имаше много обувки. Привидно, бе наивно дете, нуждаещо се от закрилата ми…

В следващия момент ставаше побъркана вещица, способна да преобърне света в истерията си. След което ставаше смълчана, тиха и смирена… гледаше ме с онзи дълбок поглед и сякаш без думи ме молеше да я обичам. А аз я обичах, Господи, колко я обичах!

Плашеше ме обаче най-много, когато преминаваше в състояние на горда лъвица, жена способна да покори света. Тогава тя не се нуждаеше от мен… аз бях просто нейно завоевание.

До ден днешен не мога да разбера коя беше истинската й същност. Според мен и тя не знаеше. Просто всички тези жени бяха част от нея и я правеха такава каквато Е.

Изневерявах й… Но не за разнообразие. Напротив… Имах нужда от еднообразие! От жени с по-прости нужди, с еднообразни интереси и настроения. А ме отвращаваха, Господи, колко ме отвращаваха !

За всички мъже, които обичат еднообразието…

Вижте още: За всички хора, които ме нараниха