Сигурно е чудо!… В противен случай, как ще докажа, че чудесата съществуват?
Сега ми е забавно, още по-интересно, танцувам, смея се от сърце и се чувствам като ученичка, за която истинският живот тепърва предстои?
Не помня отчаянието, тъгата, недоумението по кой път да поема. А в определени моменти от живота съм била безмилостно разпъната между трудности, лишения, отговорности, очаквания, изкусителни предизвикателства и необходимост да се съхраня.
Сега само знам, че ги е имало. И каквото и да съм направила, със сигурност е било правилно.
А са изминали цели 25 години, откакто се запознах със съпруга си? …
Сигурно е чудо…
Защото днес семейството отчаяно стене като социална единица.
Семейството- този житейски тест на проверка за съвместимост ни среща натясно със самите нас. С гордото ни и егоистично „аз“, което днес се издига в култ от удобните интерпретации на идеята за самодостатъчност.
Всичко започва с тръпката от първите плахи любовни докосвания и празничните фанфари… Но се появяват битовизмите… и гласовете на бесовете…
И най- прекрасното чувство, което сближава, често се оказва в челюстите на грозна метаморфоза…След която, приели единствено ролята на жертви, немалко хора защитават грубо своето изстрадано право на свобода и търсят правилния път извън семейството. Тъжно е…
Но нека тези, които не са успели да се докоснат до преимуществата на истинското семейно съжителство, да не обобщават, че гроздето е кисело по принцип!
Прибързаните и недостатъчно обосновани решения, в голяма част от случаите, не правят пътя по- лек.Но бесовете, бесовете…
Много често няма кой да ги спре…Накрая остават само разбити детски сърца и съдби на кръстопът…
Дядо ми казваше, че съпрузи са двата вола, които теглят ралото…
Да, ограничени са от хомота, но не и в способността да отнемат част от товара на другия. Така браздата следва лесно правата линия.
А правата линия включва и създаването на сигурен общ дом, в който да отгледаме заедно и отговорно следващото поколение…
Може наистина водещ да е подсъзнателният страх от самотата в старостта.
Но който, в добрите примери, да еволюира в смелост.
Смелост да израснем заедно с другия.
Да смачкаме куп слабости и да притиснем до стената комплексите си.
Да се научим понякога да забавим крачка или да поспрем.
Да престанем да обвиняваме.
Да приемем вселената на човека до нас такава, каквато е.
Да уважаваме и неговата необходимост от лично пространство.
Да го подкрепяме в най- важния за него момент.
Да осъзнаем, че създадения от нас живот се нуждае от спокойно и съзидателно родителско присъствие.
Да се преоткрием като отделни личности, и същевременно, като неразривна част от цялото…
Не е тайна, че истинското цяло доказва своето съвършенство в житейските изпитания.Помага да се отстояваме, независимо от провокациите.
И да бъдем по- добри, не само заради себе си…
Неведнъж съм се опитвала да формулирам най- точната рецепта за дързостта да се противопоставим на бесовете, да сграбчим здраво другия и да надмогнем предизвикателствата. И всеки път достигам до извода, че това е феномен, формиран от стабилни родови връзки, обкръжение от победили превратностите семейни двойки, способност да се учим от всичко, което се случва с нас или около нас, наличие на съхраняващи личността хобита…и чувство за хумор.
Да израснем заедно с другия…И да продължим да го правим. Размирното време, в което живеем, е една изключително мотивираща предпоставка.
А и вече знам. Това е отредено за тези от нас, които не се страхуват да виждат отвъд границите на измамните си егоистични илюзии,и за които, едно от най- прекрасните чудеса е пълноценната връзка на човека с човек.
Автор: Иглика Нинова
Споделяйте с приятели на воля:
