Ти си на ход!
Така казваше Играта тогава. Трасето беше предварително разчертано, правилата- ясни, а нашият детски ход се определяше след хвърляне на зар. Радвахме се на победата , особено ако преди това сме изпитали разочарованието на победения…Тогава не знаехме, че успехът се състои в това да приемаме безбройните житейски пикове и спадове като задължително условие за движение нагоре в нашата собствена стълбица. Омагьосани от Играта, постепенно се убеждавахме, че печелившо не е най-доброто показание на зара, а най-подходящото според ситуацията.
Ти си на ход! – казва Играта и сега, когато вече сме възрастни, и си въобразяваме, че сме достатъчно тренирани състезатели.
Модерно е да следваме добре напомпените девизи:
„Единственото, което има значение, е победата.“
Или: „Победата- на всяка цена!“
Колко ни трябва на нас играчите?
Знаем, че сме добри. Знаем, че сме много добри – способни да изследваме задълбочено и анализираме, да управляваме хора и процеси, да пеем, рисуваме, пишем, да демонстрираме високо спортно майсторство, да бъдем изкусни оратори… А понякога даваме и обещания…
Неусетно се поддаваме на съблазнителната мисъл за победата, в която победител е един, най-добрият.
А „…на всяка цена“ остава някак извън обсега на разсъжденията…
Играта разчита точно на това. Тя знае, че не винаги сме готови за нейните разновидности. Затова ни дава време за преценка на възможностите.
Ако се познаваме добре, или продължаваме смело, или не се хващаме на уловката да играем чужда игра.
Обикновено, обаче, имаме своите доводи да пропуснем този етап.
Играта е доволна- няма да скучае, вече ни е подготвила изненади.
Не веднага. Малко по-нататък… След старта…
Спазваме предварително известните ни правила и регламента за протичане, а нашите треньори, съмишленици, приятели или колеги непрекъснато ни уверяват в това…Съсредоточили сме взор и усилия.
С мотивация и надежда да ни признаят за най- добрите…
Но се оказва, че секунда по- късно сме натиснали бутона. Ставаме свидетели на неочаквана за нас игра от страна на останалите играчи. Много по- добра. Равностойна. Или допуснати фалове, пред които са затворили очи всички обстоятелства и субективни преценки, които не зависят от нас. Случва се, някои от състезателите да мерят сили едновременно и на други терени. Понякога – ние или нашият фаворит – неочаквано отпадаме от играта…
Какво се случва най-често? Благоразумното ни, до този момент, мозъчно вещество сменя тактиката. Безапелационно изпраща команди, които ни наставляват да възразяваме, да се отбраняваме, да търсим справедливост.
Ние- които имаме претенциите, че сме най- добрите…неусетно попадаме в една друга игра. Играта със самите себе си. В която сме жалкия участник, който не знае, че ще бъде тотално победен, ако загуби контрол над гнева.
Подценили сме съперника, не сме очаквали капризи от страна на самата Игра да променя в ход правилата… Недоволни от това, лесно избираме посредствеността…Демонстративно унищожените вещи са грозна картина, но не толкова, колкото посегателството върху личното пространство и достойнство….
Подходящ момент Играта да напомни по неочакван начин за себе си.
Състезателите са хора, на които е отнето правото на много от човешките радости, но не и желанието за истинска победа в надпреварата. Историята, превърнала се в символ на сила и дух, е от параолимпийските игри в Сиатъл. Щафета на 100 метра за състезатели с различни недъзи. Малко след старта, един от тях се препъва и пада… Останалите чуват стенанието му и се връщат, за да му помогнат. По- късно, всички заедно пресичат финалната линия, под възторжените овации на публиката…
Но това не е същата игра! Правилата са други – чува се вик от нашите редици.
Не се разсейвайте! Няма време!– цъка в същото време часовника на някой от съдиите по трасето.
Въпреки това, някои забавяме ход и задъхано спираме. Не всички, само тези, чието его е обхванато от стихията на осъзнаването.
Илюзия ли е индивидуалната победа в съревнованието? Порочна зависимост ли е грижата за другия? Помним ли житейската си мисия? …
И мислим, и се споглеждаме , и се питаме, и продължаваме да мислим. Докато постепенно получим прозрението, че всички ние „имаме едно сърце, една душа и съзнание за еволюция на живота„. Надпреварите в живота ни си струват само, ако опазим това цяло. Звучи скандално във време, когато разделението и алчността са световен бич. А спасението е да следваме красивата мисъл и действия на духовно извисените.
Тези, които са научават да приемат оценките на житейските арбитри със зрялост и мъдрост. По ниското отредено стъпало, за тях означава още по- задълбочен стремеж към себепознание, по- добри техники и по- усилени тренировки на тялото и духа, взаимоотношения, чрез които се освобождават от нездраво егоистични модели на мислене и поведение. Тези състезатели заслужават овации, защото владеят силата и смелостта да спрат неразумния устрем към най-високото стъпало на себеудовлетворението, ако това е сметка на утвърдени ценности, каквито са мира, приятелството, семейството, любовта.
И тази мисъл не ни дава мира: Е, добре! Тогава ние, ние какви сме?
Със сигурност не тези, които сме били преди. А с положителен тест за еволюция на съзнанието, „разчупило оковите на системното мислене“ в представите за победа. И докато този различен разум не попадне в листата на забранените субстанции, оставаме в надпреварата. Единствено в нашата, и в никоя друга. Летвата е вдигната твърде високо. Трасето пред всеки от нас минава през влудяващия хаос от тълпища аватари, кървави идеологии и изкривени представи за свобода и доблест.
Правим нашите последни тренировки за мотивация на егото.
И заставаме. Отново на старта, в очакване на добре познатия зов на Играта:
Давай смело!Ти си на ход!
Автор: Иглика Нинова сн.: Pixabay
Споделяйте с приятели на воля:
